116122 | 20 авг. 2023 | 10:49

Въпросъ т, който ме човърка е защо на 2 километра разстояние има такава разлика. Може би това зависи от Човеците.

Като две капки вода. Да ама не

Добрин Памуков

Случката, за която искам да ви разкажа, се случи миналия месец.

Нали знаете поговорката „много добре не е на добре“. Майка ми Радка Памукова (да ми е жива и здрава) е на почти 89 години и за съжаление с много тежка деменция. Гледах я в къщи с жени, но взе често да пада и  реших да я дам в дома за възрастни хора в Българово. И там живна – взе да рецитира ("Епопея на забравените" я знае от начало до край), както и други автори, да пее песни (над 20 години е пяла в хор „Родна песен“ и т.н.) 

Но на 17 юли през нощта пада и си чупи тазобедрената става. За съжаление не бях в Бургас, но мой приятел я закара в спешното отделение на Окръжна болница Бургас. Аз успях да се свържа с последната жена, която се грижеше за нея и я помолих да я придружи.

И тук вече започва историята, която искам да ви разкажа.

След 5 часа чакане успях да разговарям c доктора (не искам да казвам името), но според мен той не е полагал клетва, защото ми заяви: "Операцията по ценоразпис е 4 000 лева. Ако не можете да си позволите операцията, ще я сложим в гипсово корито и както зарасте, така ще бъде".

Не можех да повярвам на ушите си.

Нали, ако я сложат в корито неподвижно, тя ще си отиде за 15-20 дни. Попитах учтиво, а хората които ме познават, знаят какво ми костваше това, но отговор не последва.

Само ми повтори, че операцията ще струва 4 000 лева.

И тук на помощ ми дойде моята услужлива памет - сетих се, че преди повече от 15 години съм контактувал с един от създателите на болница „Сърце и мозък“. Намерих му телефона, обадих му се и той ми каза, че ще помогне, само да докарат майка ми в болницата.

И тук втората изненада - в Окръжна болница няма линейка (или не искаха да дадат). Не че ми е майка, но хората, които я познават, знаят какво е направила тя за града и една линейка е най-малкото, което може да и се даде.

За моя радост „Сърце и мозък“ имаха, на другия ден майка ми беше оперирана, излезе от упойката и след няколко дни се върна в дома.

Сега, драги читателю, искам да ви разкажа за разликата между двете болници – едната „Окръжна“ а другата не е. Само да отворя една скоба – баща ми почина в държавната болница, в специалното отделение – мисля, че беше на седмия етаж, което беше всичко друго, но не специално…
Майка ми, както казах преживя операцията, но я беше страх да ходи. Няколко пъти колабира и се наложи да я върна в „Сърце и мозък“.

И тук искам дебело да подчертая – това, че се познавах с един от създателите на болницата не ми даваше привилегировано отношение. Майка ми беше настанена в стая с още 3 други жени, храната беше еднаква са всички, както и грижите.

В продължение на дни, седейки на една от пейките срещу рецепцията, аз наблюдавах отношението на обслужващия персонал към пациентите –от посрещането на вратата, до насочването към лекаря и т.н. Отношението към всички беше еднакво.
Нещо, което ми направи силно впечатление – ако пациентът има нужда от лекарства, рецептата се изпраща по електронен път дo аптеката, която е в двора на болницата. Казваш името на пациента и лекарствата те чакат.
Щях да забравя - около болницата има много места за паркиране. Но ако са заети има платен паркинг – 1 лев за 5 часа…

Мога да пиша още, но въпросъ т, който ме човърка е защо на 2 километра разстояние има такава разлика. Може би това зависи от Човеците. Както ми беше казал библиотекаря на нашия манастир в Света гора Пахомий: „ Добрине, хора много, човеци малко“.

Сигурно в "Сърце и мозък" са се събрали повече човеци… И това си личи.

Още много може да се разсъждава по случката, но на мене ми идва на ум един виц за златната рибка.
Хванал един човечец златната рибка, а тя му казала:
Аз съм по-специална златна рибка. Изпълнявам само едно желание. Но помни – колкото за тебе, двойно за комшията. Мислил, мислил българинът – не може да се реши – ако поиска един милион, за комшията два, ако поиска къща – за комшията две. Най- накрая решил – погледнал с мефистофелска усмивка рибката и й казал
Извади ми едното око…
Тук разказът би трябвало да свърши.

Но нали ние не искаме да сме слепи, нали ние искаме да видим някаква светлина в тунела. Нали ние сме българи и заради хилядите ослепени Самуилови войници ние Българите трябва да продължим напред в историята. Само напред и само нагоре.

Напред и нагоре – хубаво казано, трудно за изпълнение.

На пък в „Сърце и мозък“ са го решили – хем с чувство за хумор, хем е вярно:“ Ние лекуваме всеки ден повече сърца отколкото Казанова е разбил през целия си живот“.