Трима велики водачи на Българската православна църква ще почете БАН на 17 ноември ( вторник) от 18.00 часа в Големия салон.
Животът и заслугите на Екзарх Йосиф I, на Екзарх Антим I и на Екзарх Стефан I, изваян в книгите на увлекателния разказвач Стоян Райчевски, ще бъдат предствени на публиката.
Това е заключителната проява на организираните по инициатива на Българската академия на науките чествания, посветени на 150-години от Априлското въстание под патронажа на президента Илияна Йотова, които обединиха всички инициативи за тази годишнина в националния ни календар.
Много от преките дейци и участници в подготовката и провеждането на Априлското въстание, и на продължилите борби за освобождение и национално обединение на българите, са били членове и спомоществователи на Българското книжовно дружество, правоприемник на което е именно Българската академия на науките.
Акцентът в настоящата проява е върху заслугата на Българската православна църква – и конкретно – на Българката екзархия за духовното, а след това и политическото освобождение на православния български народ и продължилите му борби за национално обединение.
Още при княз Борис-Михаил в 863-865 г. България прави своя исторически цивилизационен избор, който я причислява към семейството на християнските народи. Учредената тогава църква е самостойна, национална и под опеката на Българската държава.
През 14 век българският народ загубва своята държавна, а по-късно и църковната си самостоятелност. Епархиите на Търновската патриаршия преминават под юрисдикцията на Константинопол и само Охридската българска архиопископия остава да напомня на православния български народ за неговото минало величие. През втората половина на 18 век бива заличен и този светилник. Но на 27 февруари 1870 г., в навечерието на 1000 годишнината от учредяването на Българската църква, усилията на възрожденските ни дейци биват увенчани с успех чрез акт, по силата на който поместната Българска православна църква получава възможност за нов живот под формата на Екзархия.
Учредителният документ на Екзархията е ферман на султан Абдул Азис ( 1861-1875), но той не е дар. Ферманът санкционира едно изключително българско постижение, извоювано чрез усилията на целия българския народ и най-вече на неговата просветена интелигенция и родолюбиво православно духовенство, които успяват да убедят и световната общественост в правотата на своята кауза, и в способността на българския народ за самостоятелен политически живот и, и че той е с воля да даде свой достоен принос към общия прогрес.
Безспорен факт е, че учредяването на Българската екзархия е резултат от многолетните усилия на православния български народ, който обединен духовно без външна намеса успява да постигне своята църковна самостоятелност като израз и признаване на българската нация. Този успех ускорява мобилизирането на българското общество към постигане и на политическа независимост.
За изработването на екзархийския устав през 1871 г. в Цариград се свиква Църковно-народен събор, в който, в продължение на шест месеца заседават 50 представители, изпратени от всички краища на българското землище. Този общобългарски форум с основание се сочи и като предтеча на Учредителното с събрание от 1879 г. във Велико Търново .
Безспорен е и държавнотворният характер.на Българската екзархия.
защото актът, по който тя се учредява има и международноправна стойност, постижение, извоювано с усилията на плеяда достойни българи, борци и мъченици за народна свяст и за самостоятелна българска православна църква.
Живителните искри за тази сизифова борба запалва светогорският монах Паисий със своята малка по обем но колосална по въздействието си върху осиротялата българска душа „История Славяно-болгарская”, преписвана и разнасяна по цялата българска земя от верни негови духовни следовници.
Пробуждането на българите в 20-те и 30-те години на Х1Х век е пряко свързано с борбите за българските владици и за въвеждането на български език в богослужението. От самото начало църковно-народните борби са мотивирани с обществените стремежи и очаквания за свобода и независимост. Така по своята същност църковно-народните борби се явяват и като неразделна част от борбите за политическо освобождение и за заявяване на национална идентичност. Саможертвата при обявяването на Априлското въстание в 1876 г. и трагизмът при неговото потушаване доведоха чрез Цариградската конференция и победната Руско-турска война до освобождението на България.
Българската екзархията не бе само Църква, тя бе и официално признаване на българската нация, третирана дотогава от държавната власт като „рум миллет”. Българската екзархията очерта и българските етнически граници в рамките на Османската империя. Член 10-ти от фермана определя църковния окръг на Екзархията като посочва санджаците и казите с действащите в тях епархии, очертани на основата на етническите и историческите характеристики на живеещото в тях в мнозинството си българско християнско население. Така очертаните граници на Българската екзархия почти съвпадат с предложеният на Цариградската конференция след Априлското въстание „Проект за организация на България”. Те съвпадат до голяма степен и с границите на възобновената след петвековно османско владичество Българка държава, очертани по силата на сключения на 19 февруари / 3 март 1878 / Санстефански мирен договор.
Наред с духовните си функции Екзархът притежава и важни светски пълномощия - административни, фискални и съдебни. Във ведомството на Екзархията екзархът има и правото да представлява своето паство пред всички управленски нива на Османската държава и да отстоява неговите духовни, църковни, образователни и книжовни права, да го представлява и пред представителите на великите сили в османската столица.
На тази именно многостранна и пастирска дейност са посветени трите книги за тримата български екзарха: „Екзарх Антим 1”, „Екзарх Йосиф 1” и „Екзарх Стефан 1” с автор Стоян Райчевски и художник на Васил Горанов, от забележителната поредица „Дълг и чест” които Издателство „Захари Стоянов” представя на заключителна юбилейна проява от отбелязването на 150 години от Априлsкото въстание.
Йосиф I е виден висш български православен духовник, екзарх на Българската екзархия от 1877 до 1915 година. Екзарх Йосиф има големи заслуги за запазване на единството на Българската православна църква и за българското просветно и църковно дело в Македония и Одринско, останали в Османската империя след 1878 година. Екзарх Йосиф I определя своята мисия като дълг да обедини цялото българско население. Идеалът на българския духовен водач и неговата „велика длъжност“ да бъде духовен стълб на българщината и „да обедини всички български епархии в обятията на Екзархията“ са реализирани в значителни мащаби.
Антим I е виден висш български православен духовник, пръв екзарх на самостоятелната Българска екзархия. Под негово ръководство са конструирани епархиите на новата църковна област и са определени техните църковни ръководители. Екзархията полага грижи за учебното дело и за организацията на църковния живот. След Априлското въстание прави всичко възможно, за да бъдат запознати международната общественост и чуждите дипломати в Цариград за извършените от турците произволи и жестокости при потушаването на въстанието.
Стефан I е висш български православен духовник, софийски митрополит от 1922 до 1948 година и екзарх на Българската православна църква от 1945 до 1948 година. Автор е на множество статии, поучения, слова, речи, книги и други. През 1921 г. е ръкоположен за Маркианополски епископ, а през 1922 г. е избран за Софийски митрополит. В качеството си на Софийски митрополит той отслужва заупокойната молитва в църквата Света Неделя на 16 април 1925 г., когато там е извършен атентат.
На този пост служи 26 години. Между двете световни войни участва активно в икуменическото движение и представлява Българската православна църква на множество международни конференции. Работи за снемане на схизмата, наложена през 1872 г. на Българската екзархия. Благодарение на активната му дейност и личен авторитет, той успява да издейства Нансеновото съдействие.
4533 | 15 ноем. 2026 | 10:04



Мобилна верси
RSS
