48954 | 4 май 2015 | 12:45

Разменят Пеню Костадинов и още трима чужди шпиони срещу 23-ма дисиденти на моста „Глинике“

23 септември 1983 г.

САЩ са разтърсени от шпионски скандал. В разгара на Студената война офицерът от българското разузнаване Пеню Костадинов е задържан в сърцето на Манхатън, Ню Йорк, със секретен според ФБР документ и обвинен в конспирация с ядрени оръжия.

Случката изостря и без това крехките отношения между Изтока и Запада. Медиите отвъд Океана гърмят, а отзвукът отеква далеч. Щатските телевизии започват репортажите си с голям надпис „Шпионаж“. „Ню Йорк пост“ нарича задържания „червен ядрен шпионин“. „Дейли нюз“ плаши, че българина го чака затвор до живот или смърт. Вестникът допълва: „Костадинов е топофицер от Държавна сигурност. Тя пък е в близки връзки с разузнаваческата мрежа на СССР и е свързана с турския терорист Мехмед Али Агджа, който бе задържан за покушението срещу папа Йоан Павел II“. Случаят „Пеню Костадинов“ не приключва с електрически стол, а с размяна на шпионина срещу дисиденти от Източна Европа. Той е единственият български разузнавач, лежал в американски затвор.

От село Кликач до Ню Йорк

Пеню Костадинов е роден на 13 май 1942 г. в карнобатското селце Кликач в обикновено семейство, едва 12-годишен губи баща си. През 1955 г. момчето постъпва във френския клас на елитната ловешка езикова гимназия. След казармата заминава да учи машинно инженерство в московски технологичен институт. Връща се в България и постъпва в Научноизследователския институт за хранителна промишленост в Стара Загора. Един ден при него идва непознат, който се представя за служител от окръжния отдел на Държавна сигурност (ДС). Човекът отдалеко започва да го подпитва дали би сътрудничил в случай на нужда - заради езиците и техническите познания. Костадинов е едва 27-годишен, вижда му се интересно и дава утвърдителен отговор. Първоначално е само сътрудник на ДС. През 1970 г. става щатен служител в отдел „Научно-техническо разузнаване“ (НТР) към Първо главно управление на ДС. Преминава през вътрешна школа, а по-късно изкарва и едногодишно обучение в КГБ в Москва.

По онова време дейността на НТР трябвало да отговаря както на потребностите на отделните стопански министерства, така и да бъде в услуга на научните работници. Политиката на държавата била такава, че шпионите ни трябвало да „вземат“ от другите държави онова, от което имаме нужда, но все още не можем сами да произведем. По отрасли се правели планове, в които пред разузнавачите се поставяли искания дори за заимстване на вътрешнофирмени данни от западни компании на продукти, формули, изобретения. Навремето най-голям интерес имало към електрониката. С днешна дата звучи смешно, но някога сред важните задачи било да се разбере например какви материали използват фирмите за производството на оптичния диск, търсели се схеми на устройствата за цифров запис и др. Друга важна тема била енергетиката и ядрените реактори.

През 1972 г. малко скоростно Пеню Костадинов е изпратен в търговското представителство към българското посолство в Ню Йорк, където работи под прикритието на сътрудник, но всъщност се занимава с промишлен шпионаж.

След установяването му в Ню Йорк първата информация по искане на Министерството на земеделието, която той изпраща в България, е за капковото напояване. Системите за поливане в САЩ били дело на израелци и били напълно автоматизирани, като дори дозирали торовите съставки. Нещо непознато за България.

Работата на разузнавача обаче не е свързана само с търсенето на фирмени тайни. Оказва се, че важен източник на информация били специализираните списания, където били описвани различните достижения на науката и техниката. По тази причина българинът посещавал много библиотеки. Случвало му се обаче в някои от тях да го отпращат. Служители му отказвали достъп, тъй като бил от социалистическа държава, тоест „интересът му е нездравословен“.

Българският разузнавач изкарал три години в Ню Йорк и се върнал в България.

В капан

През 1979 г. Костадинов заминал за втори път за Ню Йорк. С него е съпругата му и двамата му невръстни синове. Семейството обитава двустаен апартамент, който се намира на 10-ия етаж в сграда на ул. 86-а и Трето авеню. Кварталът е в престижен район, недалеч от центъра на Ню Йорк. Наемът от 1200 долара плаща българската държава.

Една вечер покрай свой познат - български специализант, Костадинов се запознава с американски студент. След размяна на визитки и няколко срещи българинът дал списък на студента да му осигури общодостъпни материали и публикации, за да го тества. Американецът се съгласил, тъй като за услугата щял да вземе пари. Двамата се виждали поне десетина пъти в продължение на месеци, а Костадинов му платил само веднъж около стотина долара.

Една петъчна вечер на 23 септември 1983 г. американецът поканил българина да се видят в тих и уютен ресторант на последния етаж на сграда в самия център на Манхатън. Докато отпийвали от питиетата си, студентът извадил дебела книга. Впоследствие ще се окаже, че това е „Доклад за инспекцията на Невада“ с информация за ядрени оръжия. Самият документ според американците бил с гриф „секретна информация, касаеща националната сигурност“. Българинът не я разглежда, но я взема.

Към 19,15 ч. двамата се разделили. В този момент Костадинов чува: „На колене, ръцете горе!“ Още преди да се усети, той е обграден от агенти на ФБР. По-късно ще разбере, че целият ресторант е бил под контрола на тайните служби, всички присъстващи били специални агенти, дори сервитьорките.

Прокуратурата му повдига обвинения за шпионаж и конспирация. Той бил настанен в предварителен арест. На следващия ден от българската мисия на ООН в Ню Йорк изпратили адвокат, американски евреин, който и друг път бил ползван от нашите представителства в САЩ. Станало ясно, че ФБР разполага с два записа на разговори и с въпросната книга, която според Костадинов вече била със свален гриф „строго секретно“.

Най-големият въпрос тогава бил има ли българинът дипломатически имунитет. Той притежавал служебен жълт паспорт и виза тип А2, които му осигурявали автоматично защита. Първоинстанционният съд се произнесъл, че Костадинов има имунитет, а втората инстанция - че няма. Случаят не стигнал до разглеждане във Върховния съд по незнайни причини, въпреки че разузнавачът останал в килията почти година и половина.

Веднага след задържането му от външно министерство привикали американския посланик в София Робърт Л. Бери. Нашите дипломати заявили, че арестът на Костадинов може да бъде интерпретиран като „сурова и предумишлена провокация срещу България“, като страната ни настояла за незабавното му освобождаване.

Въпреки острия тон на България нещата за Пеню останали в застой.

Размяната

Едва към средата на 1985 г. при едно свиждане нашият консул му подсказал, че се готви размяна. Преговорите водел немският адвокат д-р Волфганг Фогел. Заедно с българина трябвало да бъдат разменени още трима чужди шпиони - полякът Мариан Захарски, немският професор Алфред Цее и Алис Майкълсон, които работели за разузнаването на ГДР и за руснаците.

Сутринта на 11 юни 1985 г. надзирателят влиза в килията на българина и му казва: „Ставай и се обличай.“ Сложили му белезници и верига през кръста и заедно с другите трима шпиони - Захарски, Цее и Майкълсон, го качили в кола. Потеглили в колона към военна база в Ню Джърси. Оттам ги натоварили във военен самолет, изпълняващ полети до американска база във ФРГ. Четворката, охранявана от десетки агенти, кац­нала във Франкфурт на Майн. С друг самолет ги отвели в Берлин, прехвърлили ги в микробус. После тръгнали по моста „Глинике“ между Западен и Източен Берлин, където по онова време двата враждуващи политически блока си разменяли шпионите. В присъствието на десетки журналисти Костадинов и останалите трима били разменени срещу 23-ма дисиденти, повечето от Полша и ГДР.

На другия ден българинът се прибрал у нас, а след два дни в София пристигнало и семейството му.

Неочаквано за разобличения разузнавач, той бил посрещнат от колегите си с ръкопляскания. У нас бил награден с орден, а България поканила на посещение като важен държавен гост американския му адвокат, отървал го от присъда.

Пеню Костадинов остава в разузнаването до 1992 г., когато новоназначените началници на тайната служба го пенсионират заедно с други шефове на отдели.

Пеню Костадинов: Целта им бе да ме извадят от играта

- Г-н Костадинов, с какво документът, заради който ви арестуваха, можеше да бъде полезен на България?
- Това, което американският студент ми даде, аз дори не съм го искал. В САЩ имаше неща, които официално могат да бъдат взети. Аз му бях дал списък с документи със свален гриф „строго секретно“. Ако бяхме стигнали до дело, всичко щеше да стане ясно. Просто ФБР търсеше начин да ме извади от играта. Аз бях малко по-активен и това ги дразнеше. Имах още две-три подобни връзки с местни граждани. По мен непрекъснато вървяха хора от службите. Аз знам, че ме следят, и те знаят, че аз ги виждам.
- Защо тогава се стигна до този провал?
- Студентът вече е бил под техен контрол. Сега, като се връщам назад, виждам, че в последните две-три срещи разговорът ми с този младеж не е вървял както трябва. Но тъй като нещата бяха в начален етап, аз не прекъснах контакта. В крайна сметка не бях нанесъл някакъв ущърб за американската страна. Но крайната цел на ФБР е била да прекъснат работата ми въобще. Дали са му този документ, за да ме хванат в капан. Това прекъсна и дейността ми.
- Как се държаха с вас в предварителния арест?
- Насилие не е имало, както и опити да бъда вербуван за техните служби. Не се пречупих в затвора, защото 15 г. съм живял по пансиони. Зад решетките имаше широка гама от криминално обвинени местни и чужди граждани като колумбийски наркотрафиканти, хора от международната мафия. Иначе условията като цяло бяха добри. Хигиената беше на ниво. Храната бе както е сега у нас - големите вериги пласират каквото могат. Нищо нямаше вкус. Килиите бяха с кондиционер - въздушна система, която нагнетява въздух. С нея контролът е пълен, защото в екстрени случаи всякакви организирани опити за протести могат да бъдат поставени „под контрол“.
- Разкажете за срещата си с Микеле Синдона, финансиста на италианската мафия.
- На мой директен въпрос за предполагаемото участие на Сергей Антонов в атентата срещу папа Йоан Павел II той ми каза: „Българите нямат нищо общо с опита за убийство на папата.“ Това бе най-рационалното зърно от нашето общуване и аз веднага го предадох на колегите, като дойдоха на свиждане. Освен на мафията той е бил банкер и на папската институция. Беше на 67 години, скромен, пъргав, внимателен. Трудно ми е да кажа за какво е бил в затвора, там никой никого не разпитва. Има една испанска поговорка: „Както в любовта, така и във войната най-важна е парӚта, парӚта, парӚта!“ Покрай Синдона взех учебник по италиански език. Спомням си и контактите ми с един румънец, който без повод непрекъснато казваше, че неговата страна е по-велика от нашата. Един ден го заведох в затворническата библиотека, взех „Енциклопедия Британика“ и му показах страничката за Румъния, а после отворих тази за България, където има историческа справка и да направи сравнение между двете страни. Той млъкна и дума не каза вече.
- Виждали ли сте се с някого от съкилийниците си след затвора?
- Не. Помня, че имаше арестанти от Ирландската републиканска армия (ИРА). Един от тях - Джозеф Дохърти, вероятно е бил освободен в края на 90-те или в началото на новия век след 18 години в затвора. Вината му била, че при бягство на група от затвора бил убит английски офицер. Това разбрах от интернет преди две-три години.