31697 | 28 дек. 2015 | 13:14
Доц. д-р Дарина Григорова е специалист по история на Русия XIX-XX в., преподавател в Историческия факултет на Софийския университет „Свети Климент Охридски“. Чела е лекции в Русия, Казахстан, Беларус. Главен редактор на алманаха „Виа Евразия“ (Almanach VIA EVRASIA) и ръководител на Евразийския академичен център към ИФ на СУ. Автор е на книгите „Свобода и самодържавие“ и „Евразийството в Русия“. На 26 ноември бе премиерата на последната й книга „Империя Феникс“.
- Доц. Григорова, с вашата книга „Империя Феникс“ се опитахте да запълните един дефицит в познанията на съвременния българин – тези за Русия. След 1989 г. махалото се люшна в противоположна посока, към западноевропейското, към американското. Виждате ли днес засилване на интереса към Русия и ако отговорът ви е положителен - на какво се дължи това?
- Интересът към Русия се засилва винаги, когато тя се завръща на международната арена като велика сила, какъвто статут беше изгубила след разпадането на СССР (1991 г.), но си го върна след присъединяването на Крим (2014 г.). Колкото до “махалото”, за съжаление лакейското отношение към СССР преди 1989 г. мутира в брутална атлантическа сервилност, по-агресивна и тоталитарна от времето на соца, може би и заради безсилието да скрие произхода си на бивша номенклатурна челяд, част от която със специфично агентурно минало. Пречи ни липсата на чувство за приемственост, включително и на национален елит с такова мислене.
- Как ще коментирате предколедната реч на Ахмед Доган, който върна Русия на картата на българската политика?
- По-скоро речта на Ахмед Доган беше заради връщането на Русия в българската политическа реалност, и неговият политически инстинкт, както и усет за драматургия, не го подведоха. Поразяващо е българското общество, което прие думите му, споделящи общоизвестни наблюдения, като откровение, подобно на старото му признание за “обръча от фирми”, също с такъв публичен ефект – на инфантилна изненада. Вярно е, че за това допринасят и политкоректното премълчаване на очевидности или обратното - споделянето на политически небивалици от останалата част от политическата ни върхушка. В това отношение не мога да я нарека елит, руснаците въведоха понятието “елитка”, т.е. “елитче”, но то пък звучи с ласкава симпатия, тоест не отговаря за нас.
Дистанцирането на Доган от декларацията в подкрепа на Турция за свалянето на руския самолет не е коректно, защото ако беше вярно, той щеше веднага да реагира, а не месец по-късно, когато стана ясно на всички, че Русия сериозно ще охлади контактите си с южната ни съседка. Речта на Доган се появи, след като Русия официално прие на високо равнище представители на кюрдската опозиция в Турция. Това е сигнал, че антитурските санкции няма да се ограничат с икономическа блокада, а това поставя под въпрос съдбата на ДПС, защото завръщането на Русия включва и Балканите заради пътищата на потоците - било то южен, турски или някакъв друг. Оттук и Доган се освобождава от Местан, както гущерът от опашката си, заради нескриваните от него протурски и дори проислямистки позиции. Доган освен друго е и постсоциалистически европейски философ със светско поведение и е трудно да си го представим привърженик на Шериата на Балканите. Не бива обаче да се забравя и една друга негова крилата мисъл, че “пътят на България към Европа минава през Босфора”… Но тогава Русия беше слаба, сега тя се възражда, и мислите/речите се променят...
- Българинът изпитва чувства към Русия – независимо дали става дума за любов или за омраза. Чувствата пречат ли на познанието и на рационалната преценка за Русия?
- Русия е необятна безбрежност, не може да се категоризира с никакъв модел, клише, теория, съчетава високата европейска руска култура с източната държавност и с православния дух. Оттук и магнетичното й въздействие. Човек не остава безразличен, независимо с какъв знак - положителен или отрицателен.
- Все повече българи споделят рационалното мислене, характерно за Запада. И все по-малко разбират това, за което вие пишете: че отношението на руснаците към демокрацията е лично, че отношенията между държавата и гражданите са емоционално обвързани. Как ще им го обясните и коя връзка е по-характерна за българите – емоционалната или рационалната в отношението към държавата?
- Съществена разлика между нас и руснаците е сакрализацията на държавата от тях и нихилизмът към нея от наша страна. Ние сме индивидуалисти, те са съборни, така са оцелявали, същото е и при нас – историческите ни рефлекси са други. Славянската култура, към която принадлежим, и църковно-славянският език (средновековният български), който е език на богослужението, ни правят емоционално и дълбинно свързани с особена славянска съзерцателна чувствителност, която ни предпазва от глобалистката хипер-рационализация на човека.
- Наскоро, в годишната си реч, президентът Путин заяви: „Ако турците искат да лижат американците на едно място, не знам дали вършат правилното нещо.“ Този начин на изразяване характерен ли е за Путин или в тези почти нецензурни думи виждате някакво специално послание?
- Езикът на Путин е многоцветен, от една страна “блатной” (“блатной мир” – криминалният свят). За терористите навремето беше казал, че ще ги “мочить в сортире” (нека читателят сам погугли, защото е неделикатен изказ, макар и не попръжня). От друга страна използва староруски фрази, като тази от последната си пресконференция по повод въпроса за разширяването на руските бази “бабушка надвое сказала” (“бабушка” е не само баба, но и гадателка, “надвое” означава “и така, и иначе”, т.е. двусмислено). А от трета страна е пределно откровен като израза за турската политика спрямо САЩ. За нас също спомена за “беззъбото” ни правителство. Посланието му за Турция беше доста категорично, че тя “няма да се отърве само с домати, тоест с икономически санкции, а ще последват и други, каквото и ще се случва, докато Ердоган е на власт.
- За какво е битката, която поведе Путин – за християнска Европа или за пътя на газа?
- Путин никога не е криел икономическите интереси на “Газпром”, но също така не е преставал да напомня на Европа, че е част от християнската цивилизация, към която принадлежи и Русия. Идеалният проект за него е “голяма Европа” от Владивосток до Лисабон – общо икономическо и културно пространство. Реалностите обаче са други, поне засега.
- Съгласна ли сте с твърдението на доц. Д-р Иво Христов, че Русия е военен гигант, но е икономическо джудже? И че докато това не се промени, тя няма как да се върне на световната политическа сцена?
- Хубава метафора, но няма как да си военен гигант, ако нямаш работеща икономика. Оттук беше и изненадата от ефективната руска намеса в Сирия. Руснаците не само изградиха под носа на чуждите разузнавания военна база в Латакия, но и показаха впечатляваща демонстрация на военна техника - собствено производство - и поведение - разузнаване, спецназ, аналитици, за чието изграждане се искат време и средства. Разбира се, икономиката на Русия е далеч от средните й възможности, тепърва би се разгърнала, ако изостави старите навици да разчита на необятните си ресурси, които изнася. За тази цел обаче трябва да стане като в анекдота, че “трябва да заселите Русия с немци”. Или руснаците да се дисциплиниранат като немци, което едва ли ще се случи, а и няма защо, Русия се изправя непредсказуемо и в последния момент, без прецизната централноевропейска методичност.
- Преходът в Русия и в България изглеждат идентични – загуба на ценности, безсмислен лукс и увлечение към материалното. Защо се получи така? Заради глобализацията, настъплението на посредствеността, принудителния материален аскетизъм по време на социализма?
- Преходите – българският и руският, бяха идентични, докато начело на Русия беше Елцин. Но ако ние заседнахме в политическия асансьор на безвремието със зациклената плоча от митинг на 10 ноември (“сини соросояди” срещу “червени боклуци”) и с описаните от Вас ефекти, Русия се развива възходящо. Глобализацията може да бъде положителна, ако е съчетание на съюз на нации и държави – истинско многообразие, а не глобален политически мол с клиенти, следващи в транс измамните реклами. За соца разговорът може да е дълъг, защото ние с Вас сме свидетели и не може да ни баламосват новите разказвачи на приказки. Имаше “материален аскетизъм” за всички извън номенклатурата, без плурализъм, с Желязна завеса, но нямаше бедстващи клошари с висше образование, всички ходеха по 20 дни на море, медицината и образованието бяха на европейско ниво и безплатни, за армията ни да не говорим, имаше държава. Сегашното консуматорско идолопоклонничество, превърнало в норма мутренското поведение, е задънена улица.
Мобилна верси
RSS
