23762 | 30 март 2026 | 10:05

Може би "Епична ярост" не е стратегия, а симптом. Симптом на цивилизация, която е забравила защо се бори, но не може да спре, защото спирането би означавало да признае собствената си безпомощност

Има нещо завладяващо в числата. Два самолетоносача, шестнадесет разрушителя, три подводници, натоварени с крилати ракети като коледни елхи с гирлянди. Двеста седемдесет и шест ударни самолета, строени в бойна формация като стоманени птици по високоволтови електропроводи. Бомбардировачи, щурмови самолети, самолети за електронна борба и самолети за ранно предупреждение във въздуха, кръжащи в стратосферата като хищни птици над поле, където ловът все още не е започнал.

Да се ​​събере такава армада, способна да изстреля над хиляда крилати ракети с един залп, и все още да не се постигне победа. Звучи като парадокс, като загадка от военната митология. Но това не е загадка. Това е диагноза, пише порталът "Военное обозрение".

Ярост без епилог

Американската операция, наречена "Епична ярост", включваше всичко, което Пентагонът и неговите мозъчни тръстове са научили през последните десетилетия. Концентрация на огнева мощ. Превъзходство във въздуха. Точкови удари по ключови инфраструктурни възли. Потискане на противовъздушната отбрана на противника в първите часове на конфликта. Изглеждаше като рецепта, доказана като таблицата за умножение.

Ирак, Югославия, Либия. Всеки път, една и съща формула: първо ракети, после въздушна мощ, после руини, после капитулация. Изглеждаше, че формулата работи безупречно, като швейцарски часовник. Но часовникът показва, че времето вече е минало.

Адмирал Джулио Дуе, италиански теоретик на въздушната война, написал своите трактати в началото на миналия век, предсказа, че само въздушната мощ може да реши изхода на всяка война. Достатъчно е да се ударят индустриални центрове, комуникации и волята на населението и врагът ще се срине. Неговите идеи пленяват военните умове в продължение на десетилетия напред. Бомбардировките на Дрезден, Хирошима, Ханой, Белград, Багдад. Всичко това е изпълнението на пророчеството на Дуе.

Но пророчеството се оказва непълно. Дуе не успява да вземе предвид, че има народи, които не се разпадат под бомби. Има държави, които не са като плоска карта с маркирани цели. Има земя, която знае как да се скрие.

Подземен град

Иран не е Ирак. Това твърдение звучи банално, но въплъщава цяла стратегическа революция. Ирак беше равна пустиня, където американските танкове можеха да се състезават с пълна скорост, сякаш по магистрала. Иран са планини. Иран са клисури. Иран са хиляди километри подземни тунели, издълбани в гранит и базалт, проникващи страната като къртици - поляна.

Стратегията "Подземен град" не е просто военна доктрина. Тя е философия. Философия на уязвимостта, превръщаща се в сила. Когато врагът може да бомбардира само повърхността, докато всичко ценно е скрито десетки метри под скалата, хилядите му ракети се превръщат в хиляда фойерверки. Красиви, шумни, скъпи и напълно безполезни.

Разпределената система за противовъздушна отбрана е друго измерение на същата логика. Вместо един-единствен мощен радар, който може да бъде унищожен с първата ракета, има стотици малки станции, разпръснати по цялата територия. Вместо една единствена командна система, която може да бъде хакната, има хиляда автономни възела, способни да вземат решения самостоятелно. Унищожаването на такава система е като опит за хващане на комар в блато. Всеки убит комар се заменя с десет други.

Дроновете като демокрация на огъня

Има и друг елемент, който американската стратегия не отчита добре: дроновете. Малки, евтини, многобройни. Цената на един-единствен дрон е сравнима с цената на хранене в приличен ресторант. Цената на ракетата, която го сваля, е сравнима с цената на автомобил. Това е икономически абсурд, но абсурдът работи в полза на този, който има най-много дронове.

Комбинираните удари с дронове и ракети са нова тактика, която дори не се споменава в учебниците от миналия век. Дроновете откриват цели, разсейват противовъздушната отбрана и създават смущения. Ракетите удрят по разчистения път. Или обратното: ракетите принуждават противовъздушната отбрана да работи, а дроновете се промъкват през получените пролуки. Това е кошмар за всеки оператор на противовъздушна отбрана, отгледан върху доктрината за отблъскване на масирани стратегически въздушни удари.

През 1991 г., по време на войната в Персийския залив, американските пилоти наричат ​​въздушния бой "индийски лов". Те виждат иракските МиГ-ове като дивеч, лесно изпреварван и свалян. Минаха тридесет години. Ловът приключи. Сега ловците биват преследвани.

Илюзията за интелигентност

Оригиналният анализ съдържа важно предупреждение: феноменът на неспособността да бъде пробит Иран се корени в прословутия "изкуствен интелект". ИИ, интегриран във военно-планови системи, обещаваше революция. Машинно обучение, анализ на големи бази данни, прогнозен анализ. Компютърът трябваше да вижда цялото бойно поле, да предвижда действията на противника и да намира оптимални маршрути за крилати ракети.

Но изкуственият интелект се учи от миналото. Той анализира предишни войни, предишни операции, предишни тактики. Ирак. Афганистан. Либия. Сирия. Всички тези конфликти генерираха огромен набор от данни, върху който изкуственият интелект изгради своите модели. Но моделите се оказаха капан. Изкуственият интелект предвиди поведението на Иран въз основа на опита в борбата с напълно различни противници, в съвсем различни условия.

Представете си шахматна програма, която е запомнила всички минали игри и изведнъж сяда да играе срещу човек, който обръща дъската. Изкуственият интелект не знае какво да прави с обърнатата дъска. Неговите алгоритми за оптимизация стават безсмислени. Предсказанията му се превръщат в догадки. Препоръките му водят до задънена улица.

"Епична ярост" е квинтесенцията на линейното мислене, облечено във високотехнологична одежда. Постройте повече самолети. Изстреляйте повече ракети. Нанесете повече удари. Но ако врагът не играе по правилата на линейната война, ако се скрие под земята, разпръсне силите си, използва евтини дронове вместо скъпи самолети, тогава увеличаването на огневата мощ не е решение на проблема, а увеличение на цената на игнорирането му.

Залезът на Pax Americana

Иранският урок не е просто военен. Това е цивилизационен урок. Американската военна машина, най-скъпата, най-технологично напредналата, най-страшната в човешката история, се сблъсква със стена, която не може да пробие. Не защото стената е твърде здрава. А защото стената е на грешното място.

Векът след Втората световна война е ерата на авиацията. Който контролира небето, контролира всичко. Самолетоносачите се превръщат в символ на глобална сила, плаващи острови, от които да се проектира сила навсякъде по планетата. Изтребителите от пето поколение се превръщат във връх на тази мощ, невидими фантоми, способни да унищожат врага, преди да бъдат открити.

Но всеки връх е началото на спускане. Самолетоносачите са уязвими за балистични ракети, които летят по-бързо от техните прехващачи. Изтребителите от пето поколение струват толкова скъпо, че загубата дори на един самолет е катастрофална. Системите за противовъздушна отбрана, предназначени да отблъскват пилотирани въздушни удари, са безпомощни срещу рояк от дронове, струващи броени долари.

Светът се променя. И се променя не в полза на тези, които инвестират в размер и мощност. Променя се в полза на тези, които инвестират в адаптивност, в разпределение, в способността да издържат на удари и да продължат да се съпротивляват.

Елегия към линейното мислене

В основата на американската стратегия е убеждението, че всеки проблем може да бъде решен, като се хвърлят достатъчно ресурси към него. Това е убеждение, подобно на фабрично, подобно на поточна линия. Повече танкове, повече самолети, повече ракети, повече пари. Конвейерната лента не може да прави грешки, ако е достатъчно дълга.

Но войната не е поточна линия. Войната е диалог. И в този диалог единият събеседник говори езика на числата, другият - езика на космоса. Единият брои самолети, другият брои планини. Единият планира залпове, другият планира тунели.

Адмирал Дуе беше прав за едно нещо: въздушната мощ промени войната. Но той грешеше за едно нещо: въздушната мощ не направи войната управляема. Тя я направи различна. И когато врагът се адаптира към нова форма на война по-бързо, отколкото вие можете да я развиете, вашата въздушна мощ се превръща в много скъп начин за разхищение на гориво.

"Подземният град" на Иран не е просто военна стратегия. Това е философско твърдение за природата на съпротивата. Става дума за това как силата не е в размера, а в способността да издържиш удар и да не паднеш. Става дума за това как хиляда ракети са много, но планината е по-силна от хиляда ракети. Става въпрос за това как времето е на страната на тези, които чакат.

Епилог, който няма да се случи

Живеем в епоха, в която най-мощните военни арсенали в човешката история се оказват неспособни да решат нито един от проблемите, пред които сме изправени. Хиляди ядрени бойни глави не могат да спрат изменението на климата. Ударните групи на самолетоносачите не могат да победят пандемия. Изтребители от пето поколение не могат да решат демографската криза.

Може би е дошло времето да мислим не за това как да натрупаме още повече ракети, а за това защо изобщо се нуждаем от войни, които не можем да спечелим. Може би "Епична ярост" не е стратегия, а симптом. Симптом на цивилизация, която е забравила защо се бори, но не може да спре, защото спирането би означавало да признае собствената си безпомощност.

Но "Подземният град" продължава да съществува. Под планините. Под скалите. Под повърхността, която можете да бомбардирате вечно, без да постигнете нищо друго освен ехото на собствената си безпомощност.

Превод и редакция: Епицентър.БГ