27791 | 5 март 2015 | 15:57

„Бутафорни“ ли са реставрациите у нас

Една научна „дискусия“ броди в социалното пространство от два-три месеца. Написах „дискусия“ в кавички, защото тонът, методите и средствата, използвани от участниците, са далече от аналогичните неща в цивилизования свят.

За какво става дума? Ние често се хвалим, че България е третата страна в Европа по археологически паметници – след Гърция и Италия. Но не споменаваме една много съществена подробност. Паметниците на тракийската, гръцката, римската, византийската и старобългарската цивилизация са сринати от последната голяма цивилизация по нашите земи - ислямско-турската. С редки изключения като Боянската църква всички крепости (само те са били над 6000), антични храмове, римски бани, църкви и манастири

днес са останали в основи

а от някои е оцеляла само субструкцията.

В началото на ХХI век обществото се сети, че може да развива и културно-исторически туризъм, който ще привлече хора по цялата страна, а не само по морето и 2-3 високи планини. А и ще може да се практикува не 3-4 месеца като морския и зимния туризъм, а целогодишно - в полза на огромната хотелска база, създадена в строителния бум.

Още преди 20-ина години един експеримент в Златоград показа възможностите на този туризъм. Градчето бе с типично социалистическо моноикономическо стопанство – мъжете в мините, жените в цехове за военни униформи. И мините, и цеховете фалираха и към 1995 г. настана масова безработица. Група бизнесмени ентусиасти разработиха за туризъм възрожденския квартал (165 къщи, 2 църкви, 20 работилници). Изникнаха десетки хотели, в които по празници няма места, а градът е пълен с туристи целогодишно.

„Но ние нямаме възрожденски квартали“, възкликнаха през 2008 година 220 от 265-те кметове на общини, събрали се да обсъдят възможностите за културно-исторически туризъм. Признавам (това го признават и противниците ми), че аз издигнах лозунга: „Всеки град (или село) да възстанови своята крепост.“ Крепостите са

най-масовият старинен обект

край всяко съвременно българско селище, познати под имената „градище, кале, хисар, асар, кастро“. Те са характерен отбранителен елемент в древността.

В 2007 г. България стана член на ЕС и стана ясно, че Европа дава много пари за превръщането на подобни старини в обекти на културно-историческия туризъм (само за следващия програмен период 300 милиона евро). Естествено бе предприемчиви общини да се насочат към подобни проекти. До днес са възстановени частично около 30 крепости и се работят проекти за поне още 80.

Успехите са налице. Крепостта Белчин привлече 500 000 туристи в 2014 г., Созопол – 1 милион, Перперикон - 250 000. Няма засега данни за крепостите при Пещера, Бяла, Мездра и т.н., но твърденията са, че седмично те се посещават от 2000-3000 души. Дори и все още официално неоткритите като Пауталия при Кюстендил и Траянови врата при Костенец.

Този процес не се развива идилично. Срещу възстановяването на историческата памет неочаквано се обяви група „експерти“, състояща се от бивши, настоящи и бъдещи сътрудници на Националния институт за недвижимо културно наследство (НИНКН). А също и една неправителствена организация, състояща се от същите хора. Какви са възраженията на тези „експерти“? Реставрацията на крепостите унищожавала автентиката. Как са изглеждали старите крепости, не сме знаели - нямало запазени техни изображения. Освен това сме нарушавали четири международни документа и най-паче основополагащия – Венецианската харта.

Нищо от това не е вярно; в което е и причината да поставя думата „експерти“ в кавички. От тези твърдения, освен ако са съзнателна лъжа, лъхат непростимо невежество и непрофесионализъм. „Автентиката“, както обясних в началото, е два реда камъни над земята или дори под земята. Тя е запазена в научните публикации на археолозите. Но с камъни, експонирани „всред ниска тревна растителност“ (израз на един от „експертите“ протестъри) туризъм не се прави.

И не е вярно, че не знаем как са изглеждали старите крепости. Има стотици запазени гравюри, миниатюри, дори фотоснимки на крепости в нашите земи. „Експертите“ не знаят, че в нашите земи има и изцяло запазени автентични крепости, непипнати като Баба Вида в турско време. Само в Източните Родопи са десетина - Лютица, Устра, Белоградец и т.н.

А международните документи не забраняват възстановяването на старини.

Прословутият цитат

от Венецианската харта наистина гласи, че реставрацията трябва да спре там, където започва хипотезата. Следващото изречение обаче гласи: „Но там, където естетически или технологични причини налагат пълна реставрация, то да се означи (т.е. разграничи) старото строителство от новото.“ Обикновено това се прави с една оловна лента.

Острието на групата протестъри проф. Тодор Кръстев стига дотам, че обяви за бутафория всички досегашни реставрации включително и реставрирания при комунизма Царевец (800 000 посетители годишно). И призова да се откажем от 300-те милиона евро. Давайки си сметка, че това ще доведе до постепенно унищожение на малкото останала „автентика“, той се присъединява към мисълта на един французин, който заяви, че паметниците на културата са като хората – раждат се, живеят и умират.

Та да ги оставим и ние да умрат в „своето величие“, т.е. да се доразрушат. Това не му попречи чрез дясната си ръка арх. Кандулкова да изгради Пернишката крепост от винкели и пластмаса. Догоре - до зъбер. Защо в този случай плюха на високите си принципи. Ами защото проектът бе за 5,6 милиона лева. О, къде е прокуратурата, къде е ДАНС, къде е БОРКОР?

Възниква въпросът дали само от невежество и простотия е този протест. Макар и сътрудниците на НИНКН да са деквалифицирани (за да се избегне конфликт на интереси, те нямат право да правят архитектурни проекти и от десетилетия не са правили), съмнявам се, че невежеството им е искрено. Въпросът опира до мястото и ролята в опазването на културното наследство.

Макар и институт, той не се занимава с наука - отдавна не съм чел и една научна публикация на негов сътрудник. Той не проучва и не реставрира. Той само дава

мнение за всеки проект

за ремонт или реставрация, който гражданите на България, фирми, общини, държавата са длъжни да представят там. Законът повелява окончателното решение за осъществяване на проекта да вземе ресорният зам.-министър на културата. Но - без това правителство – досега ресорните зам.-министри бяха неспециалисти, т.е. политически лица. И естествено не можеха да турят положителен подпис противно на отрицателното мнение на „експертите“ от НИНКН.

А то винаги бе отрицателно, дори когато автори на проектите бяха такива доайени в тази област като арх. Боян Кузупов (отхвърлен проект за Поморийската гробница) или арх. Юлий Фърков (проект за крепостните стени в Созопол), или арх. Пламен Цанев. И все пак как бяха реставрирани крепости, къщи във възрожденски квартали, селски църкви по една друга европейска програма.

Срокът за произнасяне е 3 месеца по закон. Хората, внесли проект, обаче чакат по 3-4 години. След това доброжелатели им обясняват, че ако внесат нещо под масата или платят висок хонорар на „консултант“, или изберат за проекта архитект, посочен им от обкръжението на НИНКН, нещата ще се уредят много бързо и с положително становище. О, БОРКОР не види ли нещо, което го знаят 265 кметове и цялата гилдия.

Подочули са в НИНКН и обкръжението, че държавата в лицето на Министерството на културата се готви да им отнеме корупционната близалка. И се мъчат да представят нещата откъм „високата принципна позиция“, същата, с която вдигнаха Пернишката крепост от пернишки винкел и пластмасови плочи.