13753 | 8 окт. 2021 | 18:13

Македонизмът се опитва да докаже, че македонците нямат нищо общо с България – това, което ние постигнахме е, че те вече не искат да имат нищо общо с нас. Иначе казано: това, че те не са прави, не означава, че ние не действаме глупаво

Любомир Кючуков е дипломат. Бил е заместник-министър на външните работи. Директор е на Института за икономика и международни отношения.

- Г-н Кючуков, срещата Европейски съюз-Западни Балкани, която се проведе на 6 октомври в Словения, завърши със заключителна декларация. Имат ли основания да са доволни и двете страни от срещата?

- Резултатите са в диапазона между препотвърдения ангажимент от страна на ЕС и предизвестеното разочарование за страните от Западните Балкани. От една страна срещата потвърди европейската перспектива на региона, върна понятието „разширяване“, което беше изчезнало, обратно в терминологията на ЕС, фиксира провеждането на ежегодни срещи по темата, и може би най-важното за момента – прие Икономически и инвестиционен план за региона в размер на 30 млрд. евро за 7 години, една трета от които безвъзмездна помощ. Същевременно в документа отново се възпроизведе тезата, че ЕС следва да си осигури собствено развитие и капацитет за интегриране на членове. В превод на разбираем език това означава, че страни като Франция, Нидерландия и някои други отново казват, че укрепването на интеграцията в ЕС трябва да предшества приемането на нови членки, т.е. че разширяването трябва да почака.

- Вратата за разширяване остава отворена, но срокове няма, както настояваха част от държавите в ЕС. Кои са най-разочаровани?

- На практика всички страни от Западните Балкани. Те отново не получиха жадуваната ориентировъчна дата за членство, като този път техните надежди бяха свързани с 2030 г. - докато по време на българското председателство на Съвета на ЕС в оборот беше 2025 г., но най-разочаровани бяха Албания и РС Македония, за които провеждането на Междуправителствена конференция, която да положи началото на преговорите за членство, така и не бе разблокирано.

- В България най-силен интерес, разбира се, предизвика нашата позиция спрямо Република Северна Македония и ветото върху преговорите. Отстъпления от нея няма, но има ли причини за оптимизъм, че Скопие ще се съобрази с българските условия? Очаквате ли да се подпишат правнообвързващи документи, които да отчетат нашата позиция – отказ от македонизма, фалшифициране на историята и др.?

- След като изконсумира всички негативи в двустранен и регионален план и в рамките на ЕС в опита си да наложи своите позиции, проигравайки по този начин цялото си предимство на страна членка на Съюза и оставайки в изолация, от няколко месеца насам България вече се опитва да намери разбираеми аргументи с които да убеди другите страни членки в своята позиция. В съдържателен план това се отрази в преакцентирането на българската позиция върху правата на гражданите – тези, с българско самосъзнание и българските граждани в РСМ, т.е. в разбираема и приемлива за ЕС плоскост. Освен това страната подаде сигнали, че иска да излезе от позицията на кръгова защита, а да бъде проактивната страна в процеса, предлагаща решения, изискващи отговор от Скопие.

- Президентът Радев прозвуча твърдо, споменавайки за системния „възродителен процес“. Вече слагаме сериозен акцент върху защитата на правата на българите. Какъв е рискът обаче Скопие реципрочно да постави същото условие, което може да доведе до признаване на македонско малцинство у нас?

- Това са два различни въпроса: има сериозна разлика между защита правата на човека и признаване на малцинствени права. Като въпросът за малцинствата е решен по различен начин в конституциите на двете страни. В конституцията на Република Северна Македония има поименно изброени „части от народи“ на съседни страни, на които се гарантират съответните колективни права, докато българската конституция залага върху равноправието на гражданите, независимо от техния етнос или религия. Въпросът за македонско малцинство в България е решен с т.нар. асиметрична клауза от Договора за добросъседство, вменяваща ангажименти само на македонската страна, а именно, че тя няма право да се намества във вътрешните работи на България с цел защита на лица, които не са граждани на РСМ. Което не пречи на Скопие да подкрепя пред международните институции всички искания за регистрация на македонски партии в България, опитвайки се да докаже, че това са проблеми между българската държава и българските граждани. Именно затова една от петте точки, които България поставя като условия за отблокиране на процеса фигурира изискването РСМ експлицитно да се ангажира, че няма претенции за наличието на македонско малцинство в България.

- Отказваме ли се от концепцията „един народ-две държави“? България поиска в Конституцията на РСМ македонските българи да бъдат записани като държавотворен народ. Има ли нагласи в Скопие това да бъде прието?

- Аз имам сериозни резерви към искането да се включи българско малцинство в конституцията на РСМ. Защото признаването на българско малцинство подкрепя тезата на македонизма за наличие на автохтонно небългарско етническо мнозинство в страната. Нещо повече, има всички основания да се очаква, че броят на гражданите на РСМ, определящи се като българи, ще бъде в пъти по-малък от притежателите на български паспорти – особено в ситуацията на засилена антибългарска кампания и натиск. Именно затова и властите в Скопие вече са готови да направят тази крачка, от която се бояха в продължение на три десетилетия. И това е пряк резултат от недалновидната българска политика през последните две години, която на практика работи против българските интереси. Македонизмът се опитва да докаже, че македонците нямат нищо общо с България – това, което ние постигнахме е, че те вече не искат да имат нищо общо с нас. Иначе казано: това, че те не са прави, не означава, че ние не действаме глупаво.

- Преодоляхме ли изолацията и неразбирането на нашата позиция от страна на европейските партньори?

- Не. България продължава да бъде изолирана и в ЕС, и на Балканите по тази тема. Това, на което ние можем да разчитаме, е желанието на повечето страни членки на Съюза да бъде деблокиран процеса, което ги кара да търсят решения и в двете посоки. И това е разликата в сравнение с периода от година и половина след като България блокира началото на преговорите – че натискът вече не е еднопосочен, само към София.

- Какво е значението на българското вето, след като има страни като Франция, Нидерландия, Дания, които не подкрепят безрезервно разширяването на ЕС?

- Колкото и да звучи недипломатично – за тях това бе добре дошло. И те с удоволствие се скриха зад България, която понесе основното недоволство. И тук на преден план излиза очевидното несъобразяване на политическото ръководство на България с експертните възможности на българската дипломация. Защото в рамките на този продължителен процес на преговори за членство с Албания и РС Македония, в който трябваше да се намерят балансите между позициите на 27 държави, включително част от тях твърде резервирани към самото разширяване, България имаше всички възможности много по-пълно, по-успешно и без да плаща цената на политическата изолация да постигне своите цели.

- Преди да се оттегли Ангела Меркел прояви отново своите посреднически умения, като бе един от двигателите на срещата Радев-Заев в Бърно. Какво да очакват ЕС и България след края на ерата „Меркел“?

- Като цяло – Германия ще продължи да бъде един от локомотивите на ЕС заедно с Франция. Образно казано: ако Франция се опитва да определя посоката на движение (чрез президента Макрон, който се опитва да се профилира като визионера на ЕС), то Германия ще бъде двигателят – и балансиращият фактор, стремящ се към реформи без резки, дестабилизиращи движения. Но трябва да се има предвид, че ЕС не е клуб за двама и двете страни ще трябва да положат сериозни усилия за да приобщят останалите държави към своите идеи.
По отношение на двустранните отношения с България не може да се очаква съществена промяна. С едно изключение – България ще загуби партийния чадър, който Християн-демократическият съюз осигуряваше на ГЕРБ по линия на съвместното членство в Европейската народна партия и Германия няма вече да си затваря очите за корупцията в България.

- Преговорите за тройна коалиция в Берлин между ГСДП, Зелените и СвДП напредват и изглежда, че ХДС/ХСС ще остане в опозиция. Ще има ли резки промени в акцентите на германската външна политика? Колко време очаквате да продължат преговорите?

- Кардинални промени не могат да се очакват. Първо, защото Германия има сериозни традиции в политическата приемственост при смяна на управлението. Второ, защото социалдемократите бяха част от досегашното управление като коалиционен партньор на ХДС. И трето, защото самият кандидат за канцлер Шолц се възприема като социалдемократическия аналог на Меркел: скромен, умерен, позитивен, компромисен – и също толкова лош оратор.

- Защо загубиха консерваторите? Слаб кандидат, умора или са недоволни от това, което Меркел оставя след себе си?

- Факторите са много, но аз бих откроил един от тях, който обикновено остава на заден план и той е свързан с предварително обявеното напускане на Меркел. Става дума за промяната в начина на правене на политика и на самата политика. Съвременните средства за комуникация приближиха политиците до гражданите – но само виртуално. В резултата на това политиката стана много по-личностна, по-персонифицирана. Тя все повече се превръща в реклама на политици, отколкото в аргументиране на политики или предлагане на алтернативи за управление. Политиката вече се продава, а не убеждава – по-важен е езикът на тялото, отколкото съдържанието. Респективно – тя става все по-плитка. А персонификацията на политиката за някои страни се оказва най-прекия път към авторитаризма.

- Вниманието в България е фокусирано върху предстоящите избори и брюкселските проблеми останаха сякаш на заден план. Но да изброим само последните трусове – енергийна криза, корупционен скандал в Австрия около канцлера Курц, Полша отхвърли върховенството на европейското право. Заплашена ли е общоевропейската конструкция?

- ЕС е изправен пред труден период, от който следва да излезе с избистрено виждане накъде ще върви оттук нататък. Това е и целта на протичащата в момента Конференция за бъдещето на ЕС, която в действителност не е събитие, т.е. конференция, а процес на дебат, в който се търси по-широко гражданско ангажиране. Колкото и парадоксално да звучи: оптимизмът произтича от проблемите. ЕС не просто винаги досега е успявал да намери общ изход от всяка криза (често в последния възможен момент), но достигането на даден проблем до критична точка успява да накара държавите да загърбят егоизмите и да вземат дълго отлагани решения, често отварящи дългосрочни перспективи.