12487 | 23 юни 2015 | 12:34

Българското общество е част от дебатите за мултикултурализма на континента

Двадесет и първи век започна неспокойно в Европа. През 2005 г. французите отхвърлиха на референдум проекта за европейска конституция. Последваха ги и други страни. През 2009 г. Европа беше в центъра на разразилата се година по-рано световна финансова криза, която обхвана и други сфери. Най-сериозният проблем на Стария континент обаче се оказа културният или по-точно мултикултурният. Най-ярките му проявления като че ли бяха в Париж (2005-2007) и Лондон (2011-2013). И в двете столици безредиците бяха предизвикани от социални и расови неравенства (или поне това обясниха множество „експерти“). Но през 2013-а отново в Париж стотици протестираха против забраната за носене на ислямски фереджета. Този протест съвсем ясно открои проблема с мултикултурализма.

Такива проблеми имаше и България. През 2011-а избухнаха размирици в Катуница, последвани от протести в цялата страна. Основното послание на протестиращите беше

саморазправа с ромската фамилия на Цар Киро

А през последния месец се случиха и събитията в Гърмен и Орландовци. Това определено направи българското общество част от дебата за мултикултурализма в Европа.

Азбучна истина е, че за да решиш даден проблем, първо трябва да го познаваш. Самата дума се състои от две части - „мулти“ и „култура“, показващи, че допускат съжителството на групи с повече от една култура. Естественият й антипод е монокултура. Но какво е култура? Известни са повече от 200 дефиниции, което я прави може би най-недефинираното понятие. Това са повече от 200 начина за определяне на монокултура.

По-обща дефиниция е „цялостен модел на човешкото познание, вярвания и поведение“. Тя може да даде база за изграждане на „монокултура“, доколкото говори за модел, т.е. категории, които да са приемливи, и такива, които да не са. В този случай християнската вяра ще приеме своите различни течения, доколкото се основават на общ корен, но ще отхвърли другите вери. Но според самото християнство Бог е сътворил всичко, и то с Божия промисъл. Следователно е създал „неверниците“ с цел. Отхвърляйки тях, отхвърляме част от творението му, а с това и основите на вярата си. Освен това би следвало да отхвърлим и атеистите. И още от определението - как да обосновем неприемане на инаковерци, които имат нашето познание и поведение, и да приемем онези с „недопустимо“ поведение само защото казват, че са християни? Тук възниква и по-общият въпрос: кое познание,

коя вяра и кое поведение ще са приемливи

и кое не? И Хитлеровият националсоциа­лизъм, и съветският комунизъм използват определени расови или класови различия като повод за налагане на терор. Надали здравомислещ човек би оправдал подобно „монокултурно“ решение.

Дефинициите обаче не са аргумент в нито един спор - може да се измисли всякакво определение. Цялата тази софистика става безсмислена, ако можете да я оборите с един-единствен прост въпрос: „И какво от това?“

Десетилетия наред западните интелектуалци посрещаха с отворени обятия всичко ново, уж прогресивно, нетрадиционно и неконсервативно. Прегърнаха идеята за фаворизиране на различни малцинствени групи, най-вече религиозни и расови общности, но и феминистки, хомосексуални и други.

Създаването на привилегии за първите автоматично отваряше вратата към привилегии за следващите. Това рушеше вековните европейски културни и цивилизационни устои. Политическите лидери с готовност ги подкрепяха, защото споделянето на тези „ценности“ краткосрочно им гарантираше политическата кариера. Но дългосрочно се превърна в мощна сила, разрушаваща европейската цивилизация. Според сполучливия израз на американския икономист и политически философ Томас Сауел мултикултурализ­мът доведе дотам, че можеше да хвалиш всяка култура освен западната и не можеше да виниш никоя култура освен западната.

През последните пет-десет години картината като че ли започва да се променя. Най-влиятелните западни лидери разбраха, че

мултикултурният проект

в Европа е вреден и разрушителен за европейската цивилизация. Германският канцлер Ангела Меркел заяви, че чужденците трябва да се адаптират към германския начин на живот. Докато беше президент на Франция, Саркози каза, че Франция няма да променя своя начин на живот, няма да преразглежда концепцията за равенство между мъжете и жените и няма да се примири с това някой да спира момичетата да ходят на училище. Премиерът на Великобритания Дейвид Камерън призова за „обща национална идентичност“, която да замени „държавната доктрина за мултикултурализма“.

И в трите изказвания има ясно послание - да бъде запазен европейският начин на живот в противовес на идеята за мултикултурализма, която го руши. Това означава да бъде запазена Свободата.

Но свободата не е ценност навсякъде. Ако в Декларацията за правата на човека се говори за „свобода и достоен живот“ като фундамент за развитието на всеки човек, ислямските държави приемат това само ако не противоречи на шериата. Т.е. не приемат самата свобода и достойнство, а шериата като основа. Ако Европа и произхождащата от нея цивилизация иска да запази тази своя ценност и произтичащата от нея култура, не трябва да допуска доминацията на друга култура. Толерантността ни към мултикултурализма трябва да се изчерпва в момента, в който бъде заплашено самото съществуване на западната култура. Толерантността се защитава най-добре, като не проявяваме толерантност към желаещите да ни отнемат правото на нея. Именно затова европейците заляха улиците на континента след атентата срещу изданието „Шарли Ебдо“.

Това, което се провали в Европа, не е взаимното уважение, взаимодействие и влияние между различните култури. Провали се опитът за ерозия на капитализма посредством привилегии, давани на различни малцинства. Очакван резултат в общество, основано на свободата и демокрацията, които априори отричат привилегиите. При тях равенството е само пред закона, но когато законът е справедлив. А привилегиите винаги са несправедливи. Дали ще вземеш от работещия, за да дадеш на мързеливия, от християнина, за да дадеш на инаковереца, или обрат­ното, е все несправедливост. Несправедливостта, породена от стремежа към невъзможното по естествен начин равенство, е в основата на социализма. Неслучайно съветският дисидент Владимир Буковски нарече мултикултурализма „нова, по-злобна версия на марксизма“. Неслучайно и дебатите за мултикултурализма бяха повдигнати от десните политически лидери на Европа. И той предстои да отговори не на дилемата моно- срещу мултикултура, а на въпроса откъде нататък

толерантността е недопустима

Включително по отношение на законовите привилегии и преразпределителните функции на държавата.

В България проблемът не е по-различен, отколкото в Европа. Не само циганите слушат шумно музика, не само те налитат на бой при направена забележка и прочее. Търпимостта, или по-точно нарастващата нетърпимост към циганите е причинена от несправедливото им привилегироване от всички институции на властта, а и от неправителствения сектор, на който държавата предостави невъзможната задача да интегрира, или ако предпочитате - „да включи“ циганското малцинство.

Никой впрочем не може да се справи с така разбираната интеграция. Само държавата прави законите. Само държавата следи за тяхното спазване. Законът трябва да определя границите на толерантността. Циганизацията означава да допуснем преминаване отвъд тях.

Точно това държавата не трябва да допуска. А за да не го допусне, трябва максимално бързо да очертае и максимално публично да огласи границите на толерантността. И последиците за тези, които ги прекрачат.