Невена Коканова е любимка на Господ, но и на киното. Не я приемат във ВИТИЗ и дори комисията решава, че е лоша актриса. Тя е огорчена и разочарована. Забелязва я режисьора Янаки Стоянов и кани момичето в трупата си в Ямбол. Захваща се с обучението ù на сцената.
Великолепната актриса започва кариерата си с класическата роля на Жулиета. Следва „Хитроумната влюбена“ на Лопе де Вега. Критиците са приятно изненадани от играта на нежното и фино момиче. Скоро кинорежисьорът Янко Янков забелязва таланта ù.
През 1956 г. снима филма „Години за любов“ по сценарий на Веселин Ханчев. Коканова е в ролята на Ема, съвременно градско момиче. Тя играе напълно свободно ролята си. По време на снимките преживява и първото професионално сътресение. Не може да свири на пиано, а това се налага по сценарий. Тогава режисьорът Янков използва магията на киното. Взема аксесоарите по ръцете на Коканова и ги слага на професионална пианистка. Главата е на Невена.
Във филма Любомир Шарланджиев играе ролята на Чавдар. Шарлето, както го наричат всички, се влюбва в нея докато снимат филма, тя също не е безразлична. „На снимачната площадка се срещнах с Шарлето. Първото ми партньорство в киното се превърна в семейство. Така киното стана мой свят“, казва след време тя.
Коканова е само на 19 години. Сватбата им е през пролетта на 1957 г. в Габрово, където Шарлето е режисьор. Дошъл е от София в Габровския театър и привлича група актьори от ВИТИЗ от класа на проф. Желчо Мандаджиев. Те са негови стари приятели – Анани Явашев, Виолета Минкова, Невена Ханджиева, Таня Вучкова, Васил Инджев, Начко Абаджиев.
Невена Коканова отива при Шарлето в Габрово. Настаняват се на квартира в близост до часовниковата кула и чешмата с лъвчето - на площад „1 май, 1876 г.”. „Невена дойде тук с едно късо заешко палтенце и тричетвърти чорапи”, разказваше преди време Димитър Мудев, който по това време е помощник режисьор в Габровския театър. Той присъства на сватбения ден, който е на 2 март 1958 г. Младоженците се подписват в Народния съвет. Тя е облечена в обикновенно костюмче, с нежно бижу, косата ù е прибрана назад. Младоженците черпят с вино и бонбони. С приятелитете от Габровския театър празнуват в почивния дом „Хаджи Димитър” на Соколския манастир. Любомир Данаилов е кулинар в кухнята. „Изведнъж от кухнята излезе той и заедно с Невена Ханджиева изиграха прекрасно танго”. Невена Ханджиева е завършила балетно училище и е хореограф на четирите балерини, които изпълняват френски танци в постановката „С любовта шега не бива”, която се репетира тогава. На сватбата тя дълго настоява пред Шарланджиев да им разреши да танцуват дългия вариант на представлението. Накрая той се съгласил. Празникът е изпълнен с наздравици и смях и продължава до сутринта.
В Габрово името на Коканова е вписано в театрълния афиш. Тя играе в пиесата „С любовта шега не бива” на Алфред дьо Мюсе. Постановката е на Шарланджиев. В тази пиеса младата стажант - актриса е в ролята на Камий. С тази роля получава званието „актриса”. А събитието е полято в ресторант „Москва”, който се намирал срещу театъра. „Тя беше прекрасна, аристократка по душа и чиста, много чиста душа, далече от артистичните клюки”, разказваше покойният Димитър Мудев.
Ненадейно уволняват дисциплинарно Любомир Шарланджиев, който смело изругал някакво партийно събрание, което се провежда в театралния салон и забавило представлението му. След него си тръгва една голяма група истински актьори.
Шарланджиев заминава за Русе, а с него е и съпругата му Невена Коканова. В крайдунавския град поставя „Всяка есенна вечер“ на Иван Пейчев и печели награда. Следва „Сирано дьо Бержерак“. Това е истински щастливо време и за двамата – те са млади, влюбени и вдъхновени за работа.
През 1964 г. любовта им е подложена на изпитание. По време на снимките на филма „Крадецът на праскови” по Ем. Станев, Невена Коканова и Раде Маркович, който играе ролята на военопленника, се влюбват силно един в друг. Заради Невена партньорът ù във филма взема две съдбоносни решения – разделя се със съпругата си – звездата Оливера Маркович и напуска театъра.
Невена не намира сили да се раздели с Любомир Шарланджиев, който знаел за увлечението ù с Раде Маркович. Толерантен е, но и дава да разбере, че трябва да избира. Шаро често подхвърлял: „Ако ме напуснеш, ще умра!” Тя остава при него. Разделя ги смъртта му през лятото на 1979 г. Той остава единственият ù съпруг.
След години актрисата ще каже за него: „Любчо ми даваше голямата възможност да добивам опитност. Той подхранваше у мен една постоянна мечта. Караше ме във всяка роля да ставам актриса отначало. С него не беше лесно. Рядко казваше „браво”, но ме потупваше по рамото, точно когато трябва. От него съм получила наистина много. На първо място сигурност. Сигурност във вкуса, в естетиката, в морала. Знаех, че не може да сбърка, това ме правеше спокойна. Той тласна моето духовно развитие най-силно. Неусетно създаде моята творческа индивидуалност.”
Невена Коканова е и си остава една от най-големите и обаятелни актриси на българското кино и театър. Нейният творчески порив е неповторим. Тя е великолепна на театралната сцена и в Сатирата. Може би защото в театъра изживява всяка от ролите си – „Когато розите танцуват”, „Свинските опашчици”, „Михал Мишкоед”, „Ревизор”, „Големанов”, „Седмо: кради по-малко”, „Игра на котки”. Много са ролите ù, както в театъра, така и в киното, които я правят незабравима за поколения българи.
Нейната Ирина от „Тютюн” на Димитър Димов е емблематична, дълбока и неповторима. Струва ти се, че авторът на романа е създал образа точно за нея. Макар целият художествен съвет на кинематографията категорично отхвърля възможността тя да изиграе ролята. Смятали са че е авантюра, огромен риск и провал. Решаващ глас има Димитър Димов: „Със сценария на „Тютюн” аз се занимавам от 1953. На мен вече ми омръзна да се занимавам с този въпрос – филмирането на „Тютюн”.
Омръзна ми да слушам преценки, да приемам ходатайства, да се вълнувам въобще. Но сега се развълнувах, когато предложиха да се търси актриса от чужбина. Смятам, че филмът трябва да бъде чисто български. Образът, който Коканова прави, на мен изцяло ми допада. Някои възразиха, че тя е много деликатна, дребничка, невинна и чиста и не дава силния образ на Ирина. Нима Ирина трябва непременно да има развратен вид?” Авторът решава всички спорове и Ирина оживява на екрана.
Невена Коканова вгради името си за вечността във филмите „Крадецът на праскови”, „Дами канят”, „Сватбите на Йоан Асен”, „Инспекторът и ноща”, „Мъже в командировка”, „Опасен чар”, „Момчето си отива”, „Най-добрият човек, когото познавам”. Общо 50 филма. Най-скъп на сърцето ù остава „Спомен за близначката” – първият филм на Константин Павлов като сценарист. Той пише сценария за нея. Там за последно ù предлагат главна филмова роля.
Известно е, че Невена Коканова прекарва последните години от живота си в село Иглика, не далеч от Габрово. Вече е болна от коварната болест. „Най-истинска се чувствам на село, в къщата си край Габрово. Там босите ми крака усещат топлината на земята, очите ми виждат звездите, чувам песента на вятъра, понякога старата мъгла ми идва на гости, прескача дувара, разполага се из двора и отрива гръб в прозорчето ми. Тогава забравям успехи и разочарования. Откривам, че животът е прекрасен, а аз съм частичка от всемирната хармония. Аз съм артистка, животът е моето хоби“.
Актрисата купува къщата в Иглика и сама се хваща, за да я стегне, измаже и белоса. Помага ù бай Димитър, стар майстор – зидар. Учи я да реди оградата: „Бай Димитър ми каза, като редя камъни да им говоря. Така да си легне всеки на мястото“. В Иглика жиее с няколко козички, които сама пасе по поляните. Вечер издоява млякото, подсирва сирене.
Има си две кучета и прасенцето Добродушко, което ù е подарено от почитател, когато е била на турне из страната. Обича след като се нахрани на обяд да полегне върху хамака на двора. Посреща гости - Стоянка Мутафова, Мария Статулова, Павел Павлов, Валя Стоянова. Обича да ги гощава - готви гювечи, мусака, пиле с картофи и прави вкусна туршия. Привечер посядва под асмата. Прави салата и отпийва глътка от съседската ракия. Помага на хората в селото – прокарва водопровод и телефони. „Винаги съм мечтала да изградя своя крепост, в която да се изолирам от света и да общувам с Космоса“.
В любимото си село Иглика изиграва и последната си роля. Режисьор е Павел Павлов. Коканова превръща горния кат на къщата в гримьорна, а селското читалище в гардеробна. След края на снимките има прощална вечеря на екипа. Невена се шегува, че това е последната ù роля. И познава… Наскоро след това си отива от света. Но съдбата ù завинаги остава свързана с Габрово, където преживява щастливи мигове с Любомир Шарланджиев и последните години от своя живот.