19459 | 24 авг. 2018 | 14:28

Неговата философия за живота била: “Който не обича винцето, жените и песните, той през сичкия си живот говедо остава“

Мирела Костадинова

Песнопойките на Петко Р. Славейков отдавна са забравени. Едва ли някой си спомня и музиката към тях. Но през 50-те години на ХIХ век са много популярни. В Габровския балкан се пеят „Грозданка по двор ходеше”, „Прочул се Найден граматик”, „Гордий Никифор,” „Отечество”, „Опитай се пак” и др. Учениците в Априловото училище пеят главно по „Песнопойка или различни песни, сатири и гатанки на български език за увеселение на младите”(1852), „Веселушка за увеселение на младите”(1854) и сборника „Правила за пение и свещени песни с напевите им” (1866).

Как пише своите песни Петко Р. Славейков? Наскоро в Габровския държавен архив в ръцете ми попадна спомен за Петко Славейков и тревненица Петко Кулов, записан от сина му Коста Петков. Документът е впечатляващ, защото разказва цялото тайнство по създаването на песните на този голям наш български възрожденец. Ето какво разказва той:

„Дядо Петко Славейков и баща ми бяха задушевни приятели. Детинство, юношество и ергенлък са прекарали все наедно.

Като станал в Трявна учител, Славейков живял в училището. Всяка вечер баща ми ходел да нощуват в компания.

Бъклицата била всякога пълна с вино и стояла до възглавницата на Славейков. За вода не се грижели. Вечеряме, разправя баща ми, попеем, посвирим (двамата свирили на цигулка – б.а.), прочете нещо адаша, па си легнем да спим. Минат пет, десет минути, току чуя:”къл-къл-къл-къл“, неопределени звуци, а те бяха от бъклицата, която често повтаряше обичайната си „клетва” анонимно, без да се адресира към личност. Тази „клетва” от бъклицата често се повтаряше в нощната тишина...

- Адаш, буден ли си?

- Буден съм, адаш.

- Я, запали газеничето!

Запаля газеничето и той стане, вземе молив и тефтерчето и почва да пише.

- Нова песен, адаш, нова песен!

И надигне бъклицата, възхитен от новото си произведение тъй, както майка се радва на новороденото си отроче.

- Ха, дръпни и ти! За новата песен! – И ми подаде бъклицата, за да продължи и в моите уста монотонната си клетва.

Прочете няколко пъти стиховете и почна да тананика по тях, докато се установи на някоя мелодия – разбира се чужда. Тогава почнем да повтаряме двама, докато хубаво се установим върху мелодията и я запомним добре. Малко почивка и повече глътки от бъклицата и току повтаряме „новата” песен и пак глътките и най-после късничко, лягаме на спане. Ето коя песен била написана тази нощ:

Златната светла зора,

на огнени крила,

зад зелената гора

вече излетяла.

Летях хвърчах омаян

в един вечерен час,

и като един отчаен

за тебе плача с глас.

На другата вечер отиваме на седенките, запяваме новата песен – казваше баща ми, а момите и момците слушат с голямо внимание и напрягат слух и тъй след дълги повтаряния, се усвоява от всички, а на другия ден се разчуваше по целия град, че даскал Петко извадил нова песен, която проникваше и в другите градове, за да дойде популярност, както всички негови песни по онова време.

В младенческата си възраст, той е писал изключително стихове от любовен характер, а като възмъжал е почнал да пише и патриотически. Повече от любовните му творения са се пели. Мелодията им е комбинирал от гръцки и турски песни. Или всецяло заети, като е пришивал стиховете си към тях. Та тъй и днес нямаме оригинални мелодии.

Дядо Петко Славейков даваше и музика на народа в онова оскъдно от към всяка култура време. Скърпваше мелодии от чужди мотиви, пришиваше ги на своите стихове и запълваше тая празнина. Зер нали не е имало време, в което да се не е пело. Всеки народ във всяко време е пял, та и нашия е трябвало да пее.

Умен поет – писател беше дядо Петко Славейков! Той си внесе лептата и като музикант – твореше със своята поетична природна дарба. Вечна му слава!

Да си дойдем на думата. Задомил се той, задомил се и баща ми и развъдили по кош дечурлига. Като семейни те пак били неразделни. Двамата всеки празник пеели в черквата „Св. Архангел”. Един празник и аз отидох с баща си в черква. Като се свърши литургията, излязохме и пред портата на черковния двор бе седнал просяк, но величествена фигура. С разкошна бяла брада, като от коприна. Едър и внушителен човек. Наподобяваше „Господ Саваот”, както го рисуват по иконите.

- О-о-о-о, дядо, имаш брада царска. – му каза Славейков.

- Е-е-ех, синко, брада царска, ала глава воденичарска – отговори просякът.

Извади тевтерче дядо Петко и записа нещо. Сега срещам това изречение на просяка в „Славейковия лексикон”.

Отминахме просяка. Баща ми и Славейков заприказваха нещо. На раздялата дядо Петко каза на баща ми:

- Нали разбра? На обяд там!

След около един час, пред нашата порта дойде кабриолет. До тогава никой друг нямаше бричка. Славейков го пратил да ни отнесе на тяхната бахчия. Това били приказвали на раздялата след черква.

Отидохме и кабриолетът се върна в града, за да донесе и тях. Дойдоха. А след тях още три-четири поканени семейства – пеш.

Като се събра компанията от около 15-16 души възрастни и много дечурлига, дядо Славейков издаде заповед: Всички булки да свалят горните рокли, да останат по долни червени фусти и така да готвят.

Ливадата беше разкошна, с тъмнозелена дебела трева. Сред ливадата студен бистър кладенец. Около кладенеца послаха червени халища – кебета. Чудесна бе хармонията между зеленината и червените кебета и червените долни фусти на жените.

Натопиха шише с ракия в студения кладенец да изстива. Той извираше на самото си място с изобилна вода. Някои от мъжете започнаха да правят салата – мезе. Жените почнаха да готвят при буен огън, а децата – търчаха по зелената трева като ранни яренца.

Обстановката изобщо беше поетична. Чист въздух, зеленина, слънце, май...

Мъжете насядаха на червените кебета, послани на земята върху буйната трева, запушиха цигари и почнаха „ракия – кеф”. Тихичко захванаха да тананикат от Славейковите любовни песни: ”Видех и познавам, Сийке гълъбице, че с любовта си веч не съм ти мил....”

Ний децата веднага се насъбрахме около тях. Музиката има свойството да привлича хората тъй, както светлината привлича пеперудите, но от любов към светлината пеперудите стават жертви на пламака, а хората се опитомяват.

Хубава беше гледката. Запели тихичко мъжете с весел израз на лицата, засмени, безгрижни... Това беше единственото средство да прекарат някоя друга минута – час в безгрижие през робското време.

Жените оставаха безучастни. И те подемаха следващата песен с мелодичните си чисти гласове. Дядо Славейков сияеше най-вече за туй, че се пее негова песен и то от всички, и от „булките”… Той обичаше всичко в природата, та не мразеше и жените...

Пристанаха да пеят, пиха по чаша ракия и запалиха цигари. Няколко минути тишина.

Славейков обходи с поглед околността, спря погледа на кладенеца и се провикна: ”Е-е-е-ех! Блажен рай, красота, живот!” Пак се бе вдъхновил от природата. От чистия въздух, от цветята, от хладния май, от студения бистър кладенец. Извади тефтерче и почна да пише.

Тишина. Всички чакаха нещо. След 15-20 минути, той престана да пише. Вдигна сияещо лице и зачете с възторг:

Треви цветя зелени,

със райски хубости,

край кладенци студени

златни за тях венци.

Радост със смях се изви от мъжете. Жените слушаха втренчени. Коя с лъжица в ръка, коя с тиган, коя с дилаф, коя с кутия сол и се чу от тях:”Нова песен!” И гласове:”Даскале, честита, честита ни нова песен!”

Дядо Петко беше вече удвоил и утроил настроението си от всеобщия ентусиазъм и поздрави от компанията.”Дайте по една ракия за новата песен” – извика той.

След това загледа в тевтерчето и почна да тананика тихичко по стиховете, докато намери известната на всички ни днес мелодия. Още същия ден песента се оформи и по-после се усвои от народа такава каквато си е днес. Популярна, както всички негови песни.

Бъклиците изстиваха в студения извор и обеда стана готов. Наредиха се на дълга трапеза по семейно и тоз час лъжици и вилици почнаха да хлопат в „симероничен състав”. Чаши нямаше. Бъклицата обикаляше от уста в уста. Липсваше чувство на страх от зараза и все пак, хората бяха здрави. Благословена христианска трапеза! Господ бе благословил и зараза не можеше да вирее. Такова поверие съществуваше, защото надеждата за спасение от робството беше в религията. Хората тогава бяха добре набожни. Робството ги сплотяваше, а религията – утешаваше.

Свърши се обяда, настъпи почивка. Мъжете налягаха под хладните сенки, а жените в група седнаха, тихичко попяват “новата песен”, която още не бе се очертала в паметта им добре – учеха я.

Поспаха и станаха мъжете, измиха се на кладенците студени и им се поднесе кафе от весела булка. Наново подеха новата песен, за да я позаучат.

Към 4 часа след обяд, дядо Петко Славейков бръкна в джеба на палтото си и извади един револвер (сега зная, че беше система „Лефуше”). Той го посочи на компанията и каза: ”Виждате ли това? Това убива човек на сто крачки.”

Всички гледаха револвера с голямо любопитство. Чичо ми беше човек с художническа натура и голям любител на „новото”. Пръв той взе револвера да го разгледа.

- Алтя – патлак, Шестогръмник се казва – добави дядо Славейков – Поставете една плоча на сто разкрача и ще видите, че куршумът ще удари в нишана.

Поставиха плочата и пръв гръмна дядо Петко Славейков. Почнаха да се изреждат. Кой случи – кой не, но в този момент по шосето минаваше конен стражар – турчин. Връщаше се от колиби – ходил по служба. Спря коня до оградата. Виждаше се само бюста му. Доварът замаскираше коня.

- Защо гърмите? Защо нарушавате тишината, а? Не знаeте ли, че това не се позволява на гяурите? Или искате всички ви да подкарам към конака?

Смут настана в компанията – наруши се настроението. Баща ми трепна, скочи и се впусна към стражаря, посочи му пътя към града с някаква забележка, която остана в тайна...

Стражарят уклепи уши, сви се като мокра кокошка, бутна коня и замина, без да възрази нещо.

Връщайки се, баща ми бъбреше:” Крастави кучета! Те ми са сърбали чорбата, та ме познават много добре!”

Успокои се компанията и почнаха „ракия – кефи”. Вечеряхме и на здрач, вкупом поехме към града, като пяхме новата песен. При такава обстановка дядо Петко Славейков написа „Треви, цветя зелени...”

Днес екземпляри от книгите с песни на Петко Славейков могат да се срещнат само като библиографска рядкост в библиотеките или в музея „Славейкови“ в София. А в томовете му да прочетем неговата философия за живота: “Който не обича винцето, жените и песните, той през сичкия си живот говедо остава“.