20659 | 27 февр. 2025 | 12:51
Автор Мирела Костадинова
И днес нося в себе си летния спомен за къщата на художника Иван Енчев - Видю. Изнемощяла старица, която се руши. Паметна плоча напомня само, че той е създател на първата сбирка на днешната Художествена галерия в Казанлък. Някъде надалеч отекват ударите на камбаната на куленската черква „Св. пророк Илия“. За този храм още като ученик той рисува икона. Пред очите ми изниква една от прекрасните негови картини - „Розоберачка“.
Иван Енчев - Видю е необикновена личност, истински артист на житейската сцена, неповторим човек. Рисува ребуси, картинки за деца, карикатури, илюстрации, портрети, етюди, натюрморти, пейзажи. През 1909 г. прави илюстрациите на стихосбирката на Екатерина Ненчева „Снежинки“. Той пее, свири на тамбура, танцува, автор е на редица нотирани от самия него мелодии.
Пише драматургични текстове, режисьор, сценограф, актьор. Получава прякора си от прекрасното изпълнение на образа на слугата Видю от комедията на Ал. Едрев „На бърза ръка“. Също е поет - из под перото му се раждат „Ней“, „Ода на ленивците“, „На Микеланджело“. Пише проза, има неиздадена автобиографична повест. Любопитен е към света, иска му се да може всичко. Има вкус към старините, увлича се в археологията, етнографията и фолклора. По-късно ще го запали и фотографското изкуство.
По душа е бохем, който не цени парите, а и те вечно се изплъзват измежду пръстите му. Дават му дребни пари за труда. Често гладува, но цени приятелството повече от всичко на света. Всеотдаен е към хората. През целия си живот той гони онзи далечен идеал, който е уверен, че няма да достигне. Но тича да го хване…
Роден в Казанлък на 29 март 1882 г. След време ще изрисува герба на родния си град, в който са преплетени символите му – розата, а над нея река Тунджа, Тюлбето намиращо се до Тракийската гробница, изобразена е и Стара планина.
Родът на Видю е от известното казанлъшко село Енина. Баща му Стефан нямал образование, но бил грамотен, четял и се интересувал от света. Наблюдавал промените във времето. Години наред си водел дневник и се научил да го предсказва.
Първоначално малкият Иван учи в родния си Казанлък, после се записва в Педагогическото училище. Там му преподава литература писателят Антон Страшимиров. Той не веднъж му пише двойки, но ученикът се възхищава от разказите на своя учител.
На 11 май 1901 г. на театралната сцена представят „Вампир“ от Страшимиров. Тя е с казанлъшки сюжет, разказан на писателя от неговата хазяйка Рада Киликчиева докато е учител в града на розите. Видю пише в дневника си: „Никоя друга пиеса не ме е покъртила дотолкова, никоя пиеса досега, откак съм човек станал, не е била в състояние да изтръгне сълзи от очите ми – никоя, никоя. Да, но тази? Ако бях могъл да владея перото, бих направил чудо в критиката, но сакат съм… О, Страшимиров – честит си! Честит човек си на тоя свят!“ Видю изработва корицата за Страшимировия роман „Среща“.
Сред учителите му в Педагогическото училище е и художникът чех Ото Хорейши. Той е забелязал таланта на момчето, дава му да рисува гипсов модел, както и пейзажи с бои. По това време Видю прави буквите за имената на казанлъшките улици, които остават до 1945 г. Само по рисуване има петици и шестици. Дълбоко в себе си мечтае да следва в Европа „живопиство“.
Момчето рисува ребуси за детските списания „Младина“, „Звездица“, за „Светлина“, „Мода и домакинство“ и др. Прави и декори за представленията в читалище „Искра“. Работи литография – способ за отпечатване на картини, плакати и други изображения от специален камък, върху който те предварително се рисуват.
Посещава множество театрални представления – драмата „Лихварят“, комедията „Процесът“, „Разбойници“, „Жъртвите на Балкана“, „Съвестта“. А след това обикаля улиците дълбоко развълнуван. Участва в местната театрална трупа при читалище „Искра“. Често репетира до разсъмване и се прибира в дома си по изгрев слънце. За представления и сказки продава билети. Не веднъж дава свои пари за изработката на кулиси и завеси. Гримира актьорите. Участва и във вечеринки, където представя концертно рисуване.
Чест гост е в дома на композитора Емануил Манолов, с когото са приятели. Оформя партитурите му, но и помага в писането на ноти. Прави афиши за концерти на певческото дружество, както и за представянето на операта на Манолов „Сиромахкиня“. Тя преминава с успех на казанлъшка сцена на 27 декември 1900 г. Композиторът е бохем - ходи по механите, пие и играе комар, а Видю се ядосва, че вместо това не е създал хор. Но тъкмо младият художник е причина композиторът да се вдъхнови и съчини мелодия за „Опелото на Христос“. С него Видю пише още - „Нощ“ „Отклик от Балкана“ и други музикални творби.
Двамата ходят и на топла минерална баня. „Той, горкият, ще умре от кръст. Церих го, мачках го - оставих го пак болен“, пише Иван Енчев в дневника си.
Бащата на Видю го приканва да отиде да се запише, за да продължи образованието си и през следващата учебна година в Педагогическото училище. Младият мъж добре знае за слабия си успех. Макар че старият го заплашва, той е категоричен: „Каквото ще да става, няма и няма да ходя тая година, и няма“. Дори и Господ да слезе от небето, той не иска да остане там. Мечтата му е да учи за художник.
През това време рисува карикатури на свои съученици, не спира участията си в театъра на „Искра“, посещава представления и все му е „крив света“. Здравословно не се чувства добре, често има болки в корема. Вкъщи му се карат, че когато трябва да се свърши работа „все тогава те заболява сърце“. Преследват го и натрапчивости, мисли за туберкулозата, която тогава върлува из страната.
В него не умира желанието да направи нещо добро за света и хората: „Цял ден работих. Пришки ми излязоха на ръцете. Разсадих акацийките в една нова разсадничка; изчистих всички тръне; разкопах около дръвчетата; направих две нови разсаднички – една за акацийките, а другата за цветята; посях и цветя“.
Видю прави Казанлъшкия музей при читалище „Искра“. Петър Топузов е инициатор на музея. Младият художник сам носи 6 стари монети, икона, стар пищов и 3 стари учебника със славянски букви. Случайно дочува за мраморна глава, която се търкаляла в някакъв двор в Стара Загора. Още на другия ден тръгва без пара в джоба, за да я прибере. Там срещнал Никола Милев, казанлъчанин, който работел като адвокат. Обещал да занесе за музея много старини. Срещнал и други казанлъчани готови да помогнат. После отива право при кмета, за да издири мраморната глава.
Първенецът е категоричен, че при него няма старини, а и да имало - изпращал ги в София. След много препятствия Видю открива главата в двора на къща, търкаляла се до чешмата. „Уф, тоя ли е камъкът, що дирих три дена аз? Нос изкъртен, уши – също, вежди, коси, брада. Не останах доволен от нея“. Но нали по това ще се познае, че е стара. Наема файтон и се завръща с мраморната глава в Казанлък. Музеят постепенно се обогатява и с други експонати.
Така преминава една година. Родителите му не се съгласяват да учи в художественото училище, искат да остане в Педагогическото в Казанлък. Дори докторът, който цери корема му го съветва да се дипломира в Педагогическото училище и тогава да учи по Европа, но непременно да се хване с инжинерство или да стане механик, или пък друго, от което може да се изкарват пари. „Пфу…Какъв дурак, какъв късоглед глупец! Ето защо ний, българите, сме прокопсали. Ето защо. Защото ходим в Европа да изкарваме само затуй, че с това ще можем да си пълним джобовете, да си правим състояние. Защото не искаме с това, що придобием от европейците, от учените, да принесем полза на обществото, на родината си, а за пари, пари, за пари…Дураци!“
Конфликтите в дома му заради желанието му да учи в рисувално училище не стихват. Брат му отива войник, а баща му не може да го издържа по никакъв начин в София. Тогава Видю взема лист и перо и си прави сметка – за квартира 10 лева, за храна 25, за дреболии – 10. Всичко 45-50 лева. Сигурен е, че и с по-малко може да изкара месеца. Прави сметка да му даде някой лев баща му, да вземе и от бай Антон и той да намери от някого. След множество разправии баща му склонява и го изпраща да се запише в Рисувалното училище в столицата.
В София намира квартира. В началото се храни с донесеното от Казанлък сирене и маслини, после намира гостилница, в която често не може да плати. Пари му липсват и за дърва, мръзне, трудно му е да чете и рисува. Столицата му харесва, впечатляват го файтоните, трамваите, електрическите лампи, къщите, в които има „чешмя с канелка“ и кой когато иска, тогава я пуска.
През 1901 г. постъпва в Държавното рисувално училище при проф. Петко Клисуров. Директор на училището е проф. Мърквичка. Увличат го лекциите на Антон Митов по История на изкуствата. Учи и при скулптора Жеко Спиридонов. По-късно ще издейства творби от своите преподаватели за музейната сбирка на „Искра“ в родния си Казанлък.
Почти три седмици след пристигането си е обсебен от носталгия по атмосферата на родния си град. Поръчва да излеят едно ангелче с делфин за шадравана в читалището.
Започва да публикува във в. „Ден“ статии за художници и музеи. Рисува за сп. „Младина“, „Трудолюбие“ и „Просвета“, „Жило“, „К´во да е“.
Тъкмо в София прави проект за килим в стил сецесион за Министерството на търговията и земеделието, за който взема най-голямата награда - 150 лв. С тези пари си купува кат дрехи и успява да разплати повечето си борчове.
Отдава му се възможността да популяризира не само чуждото, но и българското изкуство чрез „светливи картини“ (диапозитиви). В следващите повече от 20 години Видю пътува из цялата страна, за да фотографира всичко, свързано с културата и изкуството на българите.
През 1930 г. той е готов с проекта си „Българското изкуство в светливи картини“. Със съдействието на Министерството на народното просвещение са изработени 540 диапозитива върху стъкла, тематично групирани в 16 серии, които обхващат от древността до съвремието българската архитектура, скулптура, живопис, художествени занаяти и народни носии. Сериите се препоръчват от просветното министерство за показване във всички кинематографи в страната. Окомплектовани в ламаринени кутии, се предлагат за използване срещу нисък двуседмичен наем.
В столицата го заварва тъжната вест за смъртта на композитора Емануил Манолов. „Ах, горкий Манолов! Как го обичах аз! Как за него осем месеца живях в оная дупка – литографията – и работих! Колко ми е мил! Бог да му успокои душата!“ Посещава жена му Параскева Домусчиева, която му дава да прочете писма на покойния си съпруг, разговарят за неиздадените му песни.
Въпреки че гладът го преследва из София, не спира да си купува евтино книги. Сред тях „Хамлет“,„Макбет“ и „Крал Лир“ от Шекспир. Посещава столичните театри - страст, която го преследва до края.
В София се докосва до любовта на госпожица Стоянова. Двамата се срещат в Докторската градина. „Всичко се разясни снощи. Тя ме люби. Днес ще ме изпрати с букет“, пише Видю преди да тръгне за Италия с още 16 състуденти и проф. Митов. Момичето наистина му признава любовта си, но художникът остава студен към нейните чувства.
През 1906 г. Видю заминава в Мюнхен, уж да продължи образованието си на разноски на брат си. Изучава живописта на старите майстори в Пинакотеката. Две години по-късно се връща в Казанлък. Носи копия на картини от Леонардо Да Винчи, Рафаело, Веронзе, Рембранд, Рубенс, Ван Дайк и други известни художници. Петнадесет от тях подарява на новоформиращата се художествена сбирка в Казанлък. Повлиян е от символистите и от декоративизма на сецесиона.
В Стара Загора участва в конкурс за завеса на новия театър, проектът му не е одобрен. Талантът му е забелязан от Гео Милев. По-късно той го кани за художник на постановките „Едип цар“ и „Лудетина“. Сценографските си способности показва и при постановката на М. Икономов „На дъното“ от Максим Горки на сцената на читалище „Искра“ в Казанлък. Той се изявява във всички области на културата ни.
През 1918 г. отпечатва изследването си „Стари и нови паметници в Добруджа“, което илюстрира сам. Най-голямото му изследване е „Български народен кръст“.
Работи като художник и изследовател в Министерството на просвещението. Пише студии за църквите в Рилския и Гложенския манастир, също текстове върху историята на българското изкуство, както и популярното ръководство „Българското изобразително изкуство в светлинни картини“. Не спира да рисува портрети, както и натюрморти.
През 1927 г. излиза от печат краеведската му книга „Розовата долина и Казанлък“. Една година по-късно и известната на изкуствоведите статия „Изкуството на Казанлък“.
Непрестанните тревоги, бедността, забързаният ход, с който живее го довеждат до тежък инсулт. Той е напълно парализиран. И сам. Брат му го прибира в Бургас. Видю се учи на всичко отначало – да говори, да чете, да пише и рисува с по-малко засегнатата лява ръка. Опитва се да събере пръснатото си творчество, да подреди събираното цял живот. През 1933 г. изпраща дарение в Казанлък от няколко сандъка с книги. На следващата година „освен колекцията от шевици из почти всички краища на България“, в „Искра“ пристига като подарък цяла колекция народни накити, гривни, пръстени, обеци, украси. През 1936 г. към родния му град пътуват пет колета придружени с писмо. Иван Енчев се гласи да отиде сам в „Искра“ и да помогне в подреждането на музейната експозиция.
Но получава отново инсулт, който е фатален. Отива си от света на 27 август 1936 г. Погребан е в Бургас. До края на живота си попълва два албума „Българска съкровищница“ и „Златни страници“ с оригинални снимки и автографи на писатели, художници, композитори, артисти, държавници, учени.
Мобилна верси
RSS
