24200 | 12 юни 2026 | 11:23

През 1870 г. търновското читалище „Надежда“ поставя пиесата „Многострадалната Геновева“. На него присъства и Бачо Киро. Тогава той решава, че в Бяла Черква може да има театрална трупа. И още през есента на същата година я създава към читалището

Той се подписва като Киро Петров от село Горни турчета. Но учениците му и обикновените хора го наричат Бачо Киро и така остава в българската история. С „бачо“ хората от неговия край зачитат по-големия, по-силния, по-знаещия. Турците пък го наричали „хубавия българин“, навярно заради сладкото му слово или погледа и одухотвореното му лице.

Ходел винаги с чиста бяла риза. Разказват как веднъж Бачо Киро „излъгал“, че не яде диня, защото приятелят му бил я откраднал, чак когато стигнали в селото, спътникът му разбрал: „Крадена диня не яде бачо ти Киро“. През лятото ходел по нивите сам или с жена си, за да помага на жътварите без да му плащат. Виждали го как се мъчи с някакъв майстор колар да направят дървен велосипед по модел на такъв, какъвто видял в Белград.

Бачо Киро оставя трайна следа като учител сред съвременниците си. Той е любознателен, свободолюбив, притежава човешка простота, занимават го проблеми свързани с българското село през Възраждането. Но обича и да пътува, да се занимава с театър, да пее народни песни. По душа е романтик, все пише нещо в тефтерчетата си.

„Един ден, като играех у дома на двора (тогава още съм бил 9-10 годишен), виждам, че се отварят пътните врати и вътре влиза един скромен, може би 35-годишен човек, облечен в балканджийски дрехи: елече, тесни биргьотлии потури и цървули. Лицето му беше длъгнесто, сухо, изпито, бръснато, само едни червеникави мустаци висяха от двете страни на носа. Очите на чужденеца бяха хлътнали и черни, веждите дебели. Помня го, като че ли го виждам и днес пред себе си. Тоя странен човек носеше, преметнати на гърба, една абичка, една торба и един голям кривак. Зад него вървеше баща ми“, така проф. Иван Шишманов си спомня Бачо Киро.

Роден е на 7 юли 1835 г. в село Бяла черква в семейството на бедни родители. В тази година върлува чумата, пламва Велчовата завера, открито е първото взаимно училище от Неофит Рилски. Щом поотраства момчето пасе селските говеда край бреговете на Росица като баща си Петър Занев. Слуша народните песни на майка си Цона Добрева. Баща му умира през 1841 г. и майка му се жени втори път за вдовец - Трифон. Той познавал гласовете и ручилата на гайдите, знаел да ги поправя, но и свирел на тях. Майка му Цона преди сватбата с него рекла: „Земвам го, ала да се отрече от гайдата“. И той се отказал. Инструментът стоял цял живот над главата му, но Трифон не се докоснал до него. Захванал да прави бърда.

Малкият Киро Петров учи при Дионисий Казака. А после го изпращат в Батошевския манастир. Там се научава да чете и пише. След години напуска манастира и едва тринадесетгодишен става учител в село Коевци (Габровско), родното село на втория му баща, срещу заплата 115 гроша. „Като видях, че за друго не струвам, взех да даскалувам“. Той не е навършил още 14 години. После е учител във Вишовград, Мусина, Михалци, Бяла черква. През 1853 г. се жени.

Като учител той върви по пътищата на самопознанието и прави преустройство в учебното дело. През 1860 г. въвежда взаимоучителната метода или алилодидактическата метода на обучение, която за първи път е приложена от Неофит Рилски в Габровското училище през 1835 г. После изоставя буквуването и го заменя със звучната метода. Въвежда на мястото на черковните предмети нови – българска история, естествена история, география. Разказва на децата миналото на българската държава и българите, за първоучителите Кирил и Методий, критикува гръцкото духовенство и съдбата на поробените българи. Задава на децата писмени и устни въпроси свързани с историята ни и българските царе.

В междучасията пък четял на учениците си вестници или им разказвал моменти от „Илиада“ и „Одисея“. Давал им съвети за здравето, казвал им народни пословици. Друг път се втурвал да говори за мъченията на свети Димитър или за Иван Рилски. Когато умората надделявала над децата, ги пускал навън да поиграят и ги карал в игрите си да броят до 10, за да научат цифрите. Сравнявал познанието с „небесно светило“ и вярвал, че то ще спаси човечеството. Пред учениците повтарял, че на учението корените са горчиви, но плодовете сладки.

Според Бачо Киро всекидневно трябва да се учи, защото много неща трябва да се знаят. Счита, че децата системно трябва да се обучават, за да придобият рано навици, това е възрастта, в който най-лесно възприемат познанието. По един час на ден е достатъчен те да бъдат просветени, а душите им да се „насладят“. За него качествата на човека се мерят не по неговия произход, а по учеността.

Според Бачо Киро момичетата също трябва да бъдат възпитани и образовани и да служат на семейството си като пример. Само тогава ще могат да отгледат достойни синове, а не „мекошери“ и „овчери“. Самият той преподава на момчетата и момичетата почти едни и същи уроци и не прави разлика между тях, нещо необичайно за времето.

Той е уверен, че всяко дете се ражда чисто и невинно. Изграждането на характера му зависи първо от родителите. Безсилен остава учителският труд, ако бащата и майката не учат детето на честност и обич към останалите, ако говорят лоши думи, лъжат или мислят зло на другите. Според възрожденския учител родители и учители трябва взаимно да се допълват. Предимство има семейството, защото повечето от времето си детето прекарва вкъщи. Наученото в школото през деня бързо може да се разруши с лошия пример на родителите. Детето „като глупаво, ша прави, каквото прави баща му, а не както го учи даскала, защото баща му го храни и облича“, казвал той.

Учителят също трябва да научи децата да бъдат „сговорни“, да им показва „кривите неща“, защото от „криене на малкото криво, става голямото“.

Според Бачо Киро всеки човек трябва да остави добро име след себе си. То не се печели с пари, нито с къщи и имоти или с „кривдини“, а като се помага на училищата в селата. За него всеки човек трябва да се научи да се труди, сам да печели хляба си и да върви по „правия“ път, а това се учи в школото. За него училището трябва да е над черквата, защото учението прави човека с четири очи, тогава може да разпознава доброто от злото, лъжата от истината. Без него не може да има честит живот. Бачо Киро напомня, че човек трябва да бъде милостив към бедните и слабите.
Той прави промени и реформи не само в родната Бяла черква, но и околните села, възпитава свои ученици, които също да извадят българите от „тинята на невежеството“.

През 1870 г. търновското читалище „Надежда“ поставя пиесата „Многострадалната Геновева“. На него присъства и Бачо Киро. Тогава той решава, че в Бяла Черква може да има театрална трупа. И още през есента на същата година я създава към читалището. Сред основателите са още Киро Марков, Петко Франгов, Тодор Иванов, Георги Калчев, Петко Ангелов и др. Първата пиеса, която поставя Бачо Киро е „Стоян войвода“, която вълнува в продължение на шест вечери хората от Бяла черква. Тя е представена и в село Михалци на следващата година. Желаещите да видят „театрото“ са толкова много, че се налага още четири вечери Бачо Киро да остане с трупата си. Участват и местни актьори – Петко Иванов, който е учител и председател на читалището, Кирил Пенчев, Славчо Колев, Антон Минев. Всички те загиват в Дряновския манастир през Априлското въстание.

През април 1871 г. след като свършват училищните изпити Бачо Киро и театралната трупа представят комедията на Добри Войников „Чорбаджията“. Присъстват „от малки до най-старите и белобради старци“. Поради големия интерес публиката иска представлението да се повтори. Събраните средства от 300 гроша остават за читалището.

През същата година представя и малката комедия „Баща и непокорен син“, за която не са останали спомени. По същото време се играе и комедията „Даскал Цони“. Става дума за Войниковия диалог „Разговор между трима ученика“, приеман за текст на самият Бачо Киро. Според свещеник Франгов през 1871 г. Бачо Киро подкрепен от отец Матей Преображенски, поставя комедията на Д. Т. Душанов „Зла жена“. Бачо Киро създава театъра в Бяла черква, Михалци и Мусина. Той драматизира през 1874 г. повестта на Любен Каравелов „На чужд гроб без сълзи плачат“ със ново заглавие – „Сиромах Танчо“, която не представя пред публиката на Бяла черква, за да не дразни турците, когато е засилена работата на местния революционен комитет.

Представя я в село Мусина. „Сиромах Танчо“ повлиява на голям кръг от хора в навечерието на Априлското въстание, някои дори я преписват от ръка на ръка. Тази драматизация е сериозен негов принос за времето.
Когато в един февруарски ден Ангел Кънчев и отец Матей Преображенски пристигат в Бяла черква, най-важната работа е свършена и още същата вечер те правят революционен комитет.

Председател е Бачо Киро. В комитета влизат още няколко човека: поп Гаврил Трифонов, В. Неделчев, Ат. Дончев, Д. Петков, Анчо Ненов, Г. Несторов, Т. Банов и Г. Илчев. Като председател Бачо Киро е натоварен със задачата да обикаля околните села и да подпомага нови комитети. В свои записки от 1872 г. той пише: „И аз като умра на мойти деца нема нищо да уставя, освен книги, пушка и сабя – с което щът, с него да се хранят“. Започва подготовката на Априлското въстание.

За нещастие през март 1875 г. внезапно умира в родното си село отец Матей Преображенски, най-старият революционер в Търновския край, посветил дванадесет години на делото. Неговата неочаквана смърт събира в Ново село много съзаклятници. „И като са помина, сиреч умря, отец Матея на Ново село, и като го погребахми, и тогава стана совет, защото сички апостоли или подбудители за востанието беха са събрали на смерта мо“, пише игуменът на Дряновския манастир Пахомий Стоянов. Там са и Бачо Киро, Тодор Лефтеров, Хр. Караминков – Бунито и Хр. Иванов – Големия, свещеници посветени в комитетските дела. „Отче Матея, къде отиваш, кому ни оставяш? До този ли зинал гроб бяха великите ти планове? Издигни за последен път своята десница и ни благослови! Кажи на твоите Раковски и Левски, че народът черпи от делото им сили и подкрепа за бъдещите ни борби!“, говорят всички на погребението му.

Но делото му не умира, дори след неуспешното Старозагорско въстание, когато повечето от търновските революционери преминават във Влашко. След решението на комитета в Гюргево за въстание в България през пролетта на 1876 г. Бачо Киро успява с помощта на свои съмишленици да организира в Бяла черква чета от над 100 мъже. На сборното място в село Мусина е сформирана по-голяма чета под общата команда на поп Харитон Халачев. Бачо Киро е избран за член на щаба. Взема участие в епичната битка с войската на бригадния турски генерал Фазлъ паша през деветте майски дни на 1876 г. в Дряновския манастир. След разбиването на обсадата успява да се спаси и да стигне до родното си място. Известно време се крие в колибата на лозето си, но е предаден и арестуван.

Откаран е в Търново, където е осъден на смърт чрез обесване. Изправен пред турския съд, печели симпатии дори на враговете си с достойнството си. Бачо Киро без колебание поема отговорността за делата си. Търновският първенец Етхем бей прави опит чрез защитника Джовани Икономов да спаси Бачо Киро, представяйки го за умопомрачен, за да не бъде осъден на смърт. Тогава на чист турски език българският родолюбец отронил тези стихове:

„Аз един Бачо Киро съм,
без страх от турчин - комита съм.
За родина комита станах!
Златно знаме развях.
Пушка на рамо аз турих,
Манастирът Дряновски намерих,
Правда да търся аз скочих
И сам въжето си окачих!“

Всичко, което се знае за деня на обесването му 28 май, един месец след тръгването на четата, е оскъдно. Все пак имало е и очевидци.
Сутринта из Търново се разнася мълвата, че ще се бесят комити. Всички получават заповед да излязат от домовете си, за да видят как се наказват враговете на султана. Българите са наплашени и не се мяркат по улиците, а турците са в оживление.

В затвора, където Бачо Киро се намира цари напрежение, но той е спокоен, макар и да знае, че ще бесят тъкмо него.
Сутринта облякъл чиста бяла риза, която му донесла дъщеря му Ирина. Още в предходните дни пеел църковни и народни песни, рецитирал прощални стихове.
В късния следобед се разнесъл глас на заптие: „Мурад бей Кюю, даскал Киро!“ Тръгнал той по коридора, но веригите му пречели да скръсти ръце на гърдите си. До него вървял Иван Панов Семерджиев, който също трябвало да бъде обесен.

Тълпа от турци ги посрещнала на входа на затвора – хвърляли камъни и сипели хулни думи. Семерджиев се стъписал и започнал да ридае, а Бачо Киро го нахокал: „Иванчо, Иванчо, какво правиш. Тъй ли трябва да умира един български въстаник? Нали се клехме: „Смърт или свобода!“
Пътят води по главната улица, над Янтра, за да стигне Баждарлъка, където са бесилките. Едно предание разказва, че когато шествието минава край бейските хареми, от високите ямлъци се подала жена и махнала коприненото си фередже, открила бялото си лице и сините си очи, а после извикала: „Прощавай, Киро!“

Бачо Киро се обърнал и видял Аглика. Момичето от Бяла черква, неговата първа детска обич. „Прощавай, Аглико!“ отвърнал и той и продължил по своя последен път.

Пристигат на мястото, а турчинът с неспокоен глас чете присъдата му. Свещеник му дава последно опрощение. Зурлите млъкват. Бачо Киро се изкачва до бесилото. Обръща се към насъбралото се множество „Сбогом, мило отечество. Прощавайте, братя българи!“ Сам надява примката на врата си, ритва бурето и увисва на бесилото.

Цяла нощ и на другия ден висят труповете на бесилките. Вестниците „Нова България“, „Български глас“ и „Източно време“ съобщават за обесването на Бачо Киро. Неговото име отдавна е известно по този край. Но сега новината надхвърля границите на България…