13731 | 2 юни 2017 | 15:25

би било твърде лош знак Народното събрание да стартира с проектозакон на опозицията. Никъде не се прави това. Задължение на управляващите и да започнат да изпълняват това, което обещаха

На 19 април Димитър Главчев стана шеф на парламента със 157 гласа „за“ и без нито един против. На 1 юни 114 депутати гласуваха за оставката му, а той оцеля с твърде крехкото предимство от четири гласа.
Какво се случи между датата на избора и на инфарктното му оцеляване? Работата е там, че почти нищо не успя да се случи.

44-ият парламент блокира в основното си задължение да приема закони. За да прикрие очевидната си безпомощност, то взе да запълва дните за пленарни заседания в изпълнението на рутинни задължения и безсмислени пререкания. И забележете: пререкания с грозен и гаменски език, свързани все с миналото на една или друга партия, на един или друг депутат и неговите роднини.

Вече месец и половина заседанията на Народното събрание са се превърнали в продължение на предизборната кампания, но в още по-неприятен вариант. В кампанията залозите сякаш са по-високи и кандидатите – от страх за броя на бюлетините в урните, се стараят да не направят супер тежък гаф, който да ги извади от състезанието. Сега, когато са получили екстрите на българското депутатство, всички задръжки са паднали. Никой на никого не остава длъжен, жлъчни подмятания се носят из пленарната зала („Четем книги, цитираме стихове, много се одухотворихме...“), изброяват се грехове до девето коляно, не се спестяват нито мотиките като оръдие за убийство, нито „концлагерът (?) Белене. Стигна се до тъжния куриоз точно Марешки да тегли чертата с думите, че всички „много се оляхте“ и цялата му (корпоративно-роднинска) група да се изниже от залата в знак на протест. Точно Марешки със сваления имунитет, който разпердушини хомосексуализма в депутатските редици и изправи провинилите се до стената!

Главчев оцеля, но оттук нататък негова първа задача ще бъде да санкционира всяко депутатско изпълнение, всяка непристойна проява, всяка обида, всяко подмятане, и най-важното – всеки израз на езика на омразата. Омразата, с която елитът директно заразява масите.
По повод липсата на законодателна програма и на заканата на премиера Борисов за ред по пътищата, проф. Михаил Константинов отбеляза, че депутатите можеха да се занимават със закона за движение, вместо да си губят времето. Тук обаче, като шофьор, трябва да кажа и друго: агресията на пътя е толкова масова, че с думи и законодателни кръпки проблемът никога няма да бъде решен. На пътя ние се държим така, както живеем. Движението е огледално отражение на обществото: правилата са за будалите, правото е на силния и агресивния, скъпата кола има предимство, независимо какво указват знаците. Ако елитът не промени своя начин на поведение и своите ценности, гласуването на нов закон няма да промени абсолютно нищо.

Но да се върнем към липсващата законодателна програма на мнозинството, която бе прикрита с лоши политически изпълнения.
Дотук съотношението между проекти за управляващите и на опозицията е горе-долу равно. Но би било твърде лош знак Народното събрание да стартира с проектозакон на опозицията. Никъде не се прави това. Задължение на управляващите и да започнат да изпълняват това, което обещаха. Те са длъжниците, те трябва да задават тон за развитието в следващите четири години. Главчев е председателят на парламента, който можеше да инициира създаването на временна Комисия по правни въпроси, можеха да се внесат проекти, които предишният парламент не успя да приеме и т. н. Вместо това, се стигна до разчистване на сметки и зацикляне във вехтия дебат за миналите грехове.

Заради лошия си старт 44-то Народно събрание отсега нататък ще бъде гледано под лупа. То трябва да сложи във фризера истерията от последните седмици. Нито една нация не се придвижва напред, ако е пуснала котва в миналото. Има достатъчно добри примери за раздяла с миналото, както на държави след Втората световна война, така и на страни от Източна Европа след падането на Берлинската стена. Впрочем, преди нейното падане се разказваше следния виц: Брежнев, Живков и Хонекер са в един влак и клатят вагоните. „Но, другарю Брежнев, ние сме на едно и също място“, плахо отбелязъл Живков. „Нищо, нищо“ - отвърнал Брежнев - „важното е пътниците да си мислят, че се движим.“
Трикът да се дърляме за миналото създава единствено илюзията, че пътуваме нанякъде. Не е така. Ние, които останахме да живеем в България, тъпчем на място. Оттук изводът е един: или трябва да сменим влака, или машинстите най-накрая да го подкарат напред.