22434 | 29 май 2024 | 16:12

Ако признаем заслугите на бившия цар за модернизацията, въпреки националните катастрофи, трябва да признаем и на Тодор Живков за индустриализацията, въпреки Възродителния процес

След 76 години тленните останки на цар Фердинанд I са положени в криптата на двореца „Врана“.

Винаги, когато става дума за Фердиданд, се припомнят двете национални катастрофи в първата половина на ХХ век и вината му това да се случи, но се премълчава за изграждането на съвременната българска държава, за което също той има огромен принос. Поколения наред са запомнили от учебниците по история, че Фердинанд е „привързал България към колесницата на Германия“, но не си задават въпроса защо. И в съзнанието им сигурно блуждае отговорът – защото е чужденец, от германска династия.

Всъщност политиката на цар Фердинанд е била да осъществи Санстефанския идеал – обединението на всички българи в една държава. Заради този идеал България води Балканските войни, а в Първата световна застава на страната на тези, които й обещават такова териториално разрастване. Заради този идеал 3-ти март е истинският национален празник.

Фердиданд I  се завърна в Родината. Но начинът, по който стана това – с полускрито-полуявно държавно участие показва още веднъж, че не умеем да се помирим с миналото, отделяйки зърното от плявата. Дори, когато става дума за събития от преди 100 години.

Някак изведнъж стана ясно, че ковчегът с тленните останки на втория монарх от Третата българска държава е превозен с военен самолет. Че в траурната церемония участват гвардейци. Че за целта има специално решение на правителството, парламентът и президентът са дали необходимите разрешения, а пък Министерството на отбраната и Министерството на външните работи са направили необходимото ковчегът да не се лангърка с микробус из половин Европа (по израза на проф. Петър Стоянович). И дотук.

Почит пред отдавна покойния държавен глава не отдаде нито сегашният държавен глава, нито министър-председателят, нито лидерите на основните политически сили.

Ясно е защо – за да не ги обвинят в монархизъм, в стремеж към реабилитация на Кобурга. С други думи – да не „ядосат народа“. Защото българските политици отказват да водят народа, предпочитат да следват настроенията на множеството.

Българските политици все гледат „да не ядосат народа“ по принципни въпроси, може би, за да не забелязва същият този народ какви ги вършат с „дребния шрифт“ в законите в полза на един или друг олигарх. И „случаят Фердинанд“ е поредната илюстрация на това.

А можеше да не е така. Вярно е, Фердинанд не е обичан - нито от съвременниците си, нито от потомците. Но признаването на заслугите е нещо друго. Пристигането на тленните останки можеше да бъде предшествано от научни конференции по въпроса, където историците да кажат думата си. Със сигурност нямаше да са на едно мнение, както се разбира и от интервютата, дадени по темата.

„Колкото и спорна фигура да е Фердинанд, той показва връзка с тази история на следосвобожденска България, когато се носим на крилата на възхода на оптимизма, на вярата в себе си и собствените си възможности, дори и в този погубен идеал за национално обединение. Аз не смятам, че Фердинанд трябва да бъде реабилитиран, но той е част от нашата история“, казва пред Mediapool историкът от Софийския университет доц. Владимир Станев.

Според проф. Петър Стоянович, подписал писмото на инициативния комитет за връщане на тленните останки на Фердиданд до Министерския съвет „трябва да покажем, че можем да действаме като нация и цивилизовано, независимо кой каква оценка иска да даде на неговото управление.“

В предаването „Панорама“ по БНТ преди време акад. Георги Марков заявява: "Аз като историк преценявам управлението на цар Фердинанд, а то е твърде дълго - 31 години. За 25 години, четвърт век, България се превръща от дунавски вилает в една съвременна европейска държава". Според акад. Марков, "ако цар Фердинанд бе умрял на 25-та година от царуването си, през 1912-а, щеше да се помни като добър владетел. Но следващите 6 години - три войни и две национални катастрофи, това оставя отрицателния спомен, лошия спомен за него сред българите."

"Виждам как днес Княжество България и Царство България ще се прегърнат с Република България. Съзнаването, че сме били Княжество, Царство и сега Република съдържа в себе си умението да се смирим пред съдбата“, е мнението на друг историк - проф. Веселин Методиев. Но той добавя: „Нека изключим от обяснението онези негодници и Народна република България от разговора“. С което слага разделителна линия по оста комунисти – антикомунисти.

Така до помирение с историята не може да се стигне. Вървейки по този път ще продължим да рушим паметници и мавзолеи със съзнанието бързо да забравим това, което те символизират, а не да го осмислим.

Защото, признавайки заслугите на Фердиданд за създаването на съвременната българска държава, въпреки двете национални катастрофи, трябва да признаем и заслугите на Тодор Живков за индустриализацията на страната.