14768 | 13 дек. 2016 | 19:08
Стрелец, роден в Димитровград, но животът му тръгва от сиропиталещето, за да мине първо през цигулката, после с четката и длетото през Художествената академия, за да се извиси до изложбите в Париж, Рим, Лондон, Токио, Ню Йорк.., а от осем години - да влезе в руслото на политиката и управлението на държавата.
Вежди Рашидов винаги е живял живота на пълни обороти. Когата пее - пее с пълно гърло, когато плаче - не крие сълзите си, когато страда - не таи болката, когато се раздава - дарява с пълни шепи, когато твори - не спи, когато работи - няма умора, когато си почива - изучава света около себе си. В него винаги зрее някакъв бунт, все скача срещу някаква неправда и все брани отнова, духовното, което ни държи като нация. Какво и да му се случи, винаги ще каже: "Боже, пази България!" Приятел за цял живот, партньор за дълги разстояния, той носи състраданието в душата си, но никога не го излага на показ. Битката с болестта го научи и на прошката....
- Правим това интервю, Вежди, в навечерието на твоята 65-годишнина и на прага на раздялата ти с политиката, защото това правителство си отива. Тъжен ли си? Говорим си на "ти" по човешки, защото се познаваме отдавна.
- Не се разделям с политиката. Животът на всеки човек е политика. Политика е хлябът, който ядем; топлината, която получаваме; политика е трудът ни, битът ни, остаряването ни. Докато съм жив, няма как да се разделя с политиката. Ясно е, че 65 години са сериозна мъжка възраст. След житейския опит онова, с което единствено мога да се разделя, е бюрото, на което временно съм седял. А това бюро ми донесе големи ангажименти, тежки отговорности и доста негативи. Така че би трябвало да се чувствам облекчен.
- Вероятно това е временно отстъпление. Казвал си ми, че животът ти е низ от битки. Коя бе най-тежката? Най-голямата?
- Битките съпътстват всеки човек през целия му живот. Като че ли моят живот се разви по един неочакван, необичаен, динамичен начин и трудно мога да остана с чувството, че съм водил какви ли не битки. Има една голяма битка и тази битка може би беше онова, което ме караше да стискам зъби пред агресивната посредственост. Като че ли тази битка се съдържа в един мой скорошен отговор - когато един от тези агресивни посредственици ми зададе въпроса „Кой си ти?“ Отговорих му:“Аз съм всичко онова, което ти никога няма да бъдеш“.
- Надмогна и агресивните посредственици. Коя бе най-сладката ти победа?
- Най-сладката победа се съдържа в добрите резултати от моите контролни прегледи. Жив съм, здрав съм и съм щастлив, че посрещам слънцето.
- Ти си много емоционален. Кой вкус се помни по-дълго – на успеха или на несполуката?
- Белезите от несполуката остават по-трайни.
- Носи ли самота победата?.
- В живота всеки от нас малко или много е самотник. Сами се раждаме, сами търсим пътя си и сами умираме. Това чувство за самотата при твореца е винаги по-засилено.
- Кога разбра, че си се преборил с “големите риби”, както ми беше признавал в годините назад ?
- Не зная кое бих могъл да нарека голяма или малка риба, тъй като в морето има и големи и малки риби, но в живота усещането за преборване идва тогава, когато с успехите си ти създаваш комплекси за малоценност в претенциите на някой друг и за него това се превръща в злоба или завист. Голямото усещане за победата обаче идва от факта, че си получил признанието на повече хора извън твоята страна, когато си носил добри послания и дивиденти на страната си, когато твоите произведения се намират в едни от най-големите музеи, колекции и галерии по света. Това ти носи чувството и усещането за победител.
- Победител с творчеството! А политиката с какво те промени?
- Политиката е странно занимание. Оказа се, че тя е онова нещо, което ти отнема много – отнема ти време, отнема ти пълното усещане за професията, която си имал преди да влезеш в нея, отнема ти дължимото внимание към семейството и близките, отнема ти приятели. Политиката ограбва от душата ти. Малкото, което получавам от политиката е това, че се научих да стискам зъби, да премълчавам истини, мълчаливо да преживявам болки и обиди – качества, които също са полезни в живота. Онова, което е прекрасно, е че всичко, което аз и моят екип направихме, може да бъде посочено с пръст, да бъде видяно. Ето, затова си заслужаваше да бъда в политиката!
- Ако трябва да се върнеш назад в годините, когато прие поканата на Борисов да влезеш в правителството, би направил днес същото?
- Много хора не обичат да слушат, когато се говорят добри неща за някого. Не мога да не кажа, че аз и в двата мандата работих много спокойно и много добре с Бойко Борисов. С него се работи леко, той проявява пълно разбиране. Да, затова бих направил същото и днес.
- Не е ли наказание за един творец да стане управленец? И заслужаваха ли си усилията ти?
- Не зная дали това е наказание. Големите и истинските творци са изключително строги към себе си и невероятно подредени и дисциплинирани. Иначе не биха успели. Едно от най-трудните неща е да контролираш и да управляваш себе си. А дали едно или друго нещо си заслужава усилията– нека тази оценка остане за времето.
- Колко пъти беше готов с оставката си? Кой те спираше?
- Всеки министър винаги трябва да ходи с оставката в джоба си.
- Получаваше ли удари под кръста? Би ли искал да отмъстиш на някого? А на кого прости?
- Да, нямаше ненаказан успех. Нямаше нещо добро направено, което да не бъде атакувано от едни дежурни хора. Това се случваше и когато връщахме „Шипка“ 6 на художниците, и когато се ремонтира паметника на Цар Освободител в София, и когато направихме Ларгото,и когато ремонтирахме театри, и когато помагах на творци. Тогава в групи се сплотяваха невзрачни малки души, за да бъдат забелязани. Отмъщението не е градивно. Именно затова съм простил на всички. Дори и на себе си.
- Къде прояви повече силата на характера си – в ателието или в министерството?
- Човек или има силен характер, или няма.
- Верен на какво остана?
- Верен на паметта на моите родители, на семейството, на приятелите. Верен останах и на гилдията си, и на държавата. Имам един голям недостатък – никога не съм бил предател.
- Като творец получаваш суперлативи, като министър – и обиди. На кое обръгна?
- Аз съм емоционален човек, няма как да обръгна на обиди, особено когато са неоснователни.
- Какво те спасяваше в миговете, когато беше огорчен, обруган, недооценен?
- Намирах своето спасение много често в ателието, в онези нощи, когато бях сам със себе си сред моите икони от скулптури, акварели и рисунки, пред които тихо и тайно коленича. Е, по-добро спасение от това не можах да намеря.
- Ако сега ти кажат – оставаш министър или правиш голяма изложба в Париж – какво ще избереш?
- Близко е до акъла, че Париж е красив град. Зная цената на това да отказвам прекрасни изложби по света заради конфликт на интереси, докато съм министър. Но ако от мен зависи ремонта на бургаската филхармония, ремонта на училищата по изкуствата във Варна и Котел, създаване на втория етап на Музея за съвременно изкуство, обновяването на останалите театри и училища, да, тогава бих сложил на кантара моето решение.
- Какво ти дава надежда сега?
- Слънцето.
- В дни на изпитание, къде трябва да търсим упование?
- В себе си.
- Живеем в свят на морална пустош и разделение. Къде е спасението?
- За съжаление, обществото ни е много болно. Злобата и омразата са силни рушители и онова, което разяжда обществото. Деморализацията е пагубна. Така са изчезвали цели цивилизации. Една трагедия като Хитрино може да ни подскаже отговора. Спасението е да се обединим, защото държавата, това сме самите ние. И може би малко трябва да се обичаме.
- Коя тайна на човешката душа не можа да разгадаеш?
- Тайната на човешката душа се крие в самия човек и в нея не виждам нищо за разгадаване. Тайната не съществува при хора, които приемат живота като един красив кратък сън, хора открити, отворени към живота. Хора, които се опитват да живеят честно и почтено. Тогава тайната рухва. Остава един човешки живот, който трябва да се изживее. А другото е спектакъл за мистиците.
- Можеш ли да кажеш – живях от изкуството, живях от любов?
- А какво друго имах?
Мобилна верси
RSS
