27149 | 7 авг. 2012 | 09:06

Освиркването на властта тепърва предстои, смята социалният антрополог Харалан Александров

Интервю на Мариела БАЛЕВА със социалния антрополог за  тарикатлъка и покорството, за спасителния модел „Тато“ и за „актьорите“ във властта.

Социалният антрополог Харалан Александров е роден през 1967 г. в София. Завършва славянска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Има докторска степен по антропология. Специализирал е в университетите в Канада, Великобритания, Русия, Унгария,
Словакия. Преподавател е в Нов български университет.

- Най-неприятната дума в България е „криза“. Да направим експеримент. Ако трябва да обясните на хората от едно малко населено място защо животът им е лош и защо е тази криза, как ще им обясните грешките, г-н Александров?

Проблемът не е, че живеят в малко селце, защото там може да се живее много добре. Проблемът е, че живеят в спомените и фантазиите за един свят, който вече не съществува. В свят, в който можеш да прокопсаш, без да си даваш много зор, стига да слушаш какво ти казват авторитетите, да вярваш в готовите „истини“ за живота и да си малко тарикат.

Но този свят безвъзратно си е отишъл, лесните истини и тарикатлъкът вече не вършат работа и за да сполучиш, се налага непрестанно да се учиш и да си напъваш ума. Който отказва или просто не умее да мисли, се превръща в жертва. Тоест става дума за криза на цялостния патриархален светоглед, който държи в плен умовете на българите.

Проблемът е, че институциите, властниците, медиите и цялата култура продължават да насърчават покорството, скудоумието и тарикатлъка, с което обричат на страдание и безпътица все повече хора. И в този случай спасението на давещите се е в ръцете, или по-скоро в главите на самите давещи се.

- Преживяхме земетресения, пожари, наводнения, неотдавна и атентат. Как се изправя българинът след подобни кризисни моменти?

За разлика от земетресението, което разтърси всички, атентатът се преживява като нещо изолирано. Огромна част от хората го опаковаха в ума си като нещо чуждо и далечно, което не е част от България, а случайно, погрешка е попаднало на наша територия, подобно на парчето от бомба, което падна на българска земя, когато НАТО обстрелваше Сърбия.

- Минаха три години от сегашното управление. Как се справя то с приоритетите си, мъчи ли се да нагласи последствията от кризата за своя употреба?

Основният и комай единствен приоритет на сегашното управление е да продължи да управлява и засега то се справя отлично. Условията за това са благоприятни: отсъствие на политическа и най-вече гражданска опозиция, вяла и безкритична публика и контролирани медии. На управниците им се налага само да създават впечатление за активност и затова постоянно се щурат насам-натам, ласкаво отразявани от сервилните медии.

- Понякога не се ли създава усещането, че на хората им харесва да бъдат лъгани, защото така е по-безгрижно?

Разбира се, корумпираните общности и корумпираната власт винаги съжителстват в сговор, макар и необявен. Ако мнозинството от хората в България не искаха да бъдат лъгани, властта нямаше да се държи по този безобразен начин.

- Доста от нещата все пак зависят от това какъв е капацитетът на управлението.

Да, и това става ясно тъкмо при криза. В България капацитетът и на управлението, и на общността за справяне с кризисни ситуации е изключително нисък поради повсеместната култура на имитация. Убеден съм, че ако кризата не се задълбочаваше и нацията не обедняваше с такива темпове, всички щяха да са предоволни от управлението и можехме да преизбираме Бойко Борисов до безкрайност.

Тоест искате да кажете, че моделът „Тато“ вече не върши работа.

Той отдавна не върши работа, просто напоследък това започнаха да го забелязват и неговите верни почитатели, които са мнозинство. Те обедняха, разтревожиха се, поразлюбиха Бойко и започнаха да се оглеждат за нов спасител, но, уви, такъв не се вижда на хоризонта.

Но българинът какво ще прави, той е свикнал да има спасител.

Или ще се научи да живее без спасители, или ще се затрие. На първо време ще се наложи да кара със стария спасител, докато се научи да плува или до окончателното потъване.

В какво се изразява кризата на модела „Тато“?

В непригодност към промените. Този модел работи при относително стабилен свят, какъвто беше светът на студената война, и при постоянни външни дотации. Той е враждебен на промените и се опитва да ги избегне или имитира. Спомнете си Татовия девиз „да се снишим“ - ще се затворим в нашето си село, бурята ще мине, няма да ни засегне. Е, засегна ни. Тато се провали, неговите имитатори - също. Неизбежно е, защото светът е друг.
Целият този модел, който всички толкова обичаме и заради който толкова си харесваме настоящия премиер, е обречен. Борисов знае това, но вече е в играта, излязъл е на сцената с костюма на Тато и ще се наложи да изиграе ролята си до край, тоест до финалните освирквания. В известен смисъл това е дълбоко несправедливо, защото той е талантлив и работлив актьор, дълго е репетирал, явявал се е на кастинги, многократно ги е печелил и е доказал, че няма по-добър от него за ролята на Тато. И въпреки всичко публиката недоволства.

- Подкрепата за правителството намалява, отчита се нарастване на разочарованието, чувството за безнадеждност се засилва. Управниците как приемат ситуацията, уплашени ли са или обратно?

Според мен са объркани. Когато всичко върви по сценарий и въпреки това публиката започва да излиза от залата, да заспива или да свирка, политическите актьори се ожесточават и неизбежно преиграват. А пък подставените в публиката клакьори започват яростно да ръкопляскат, за да надвият шума. Точно това правят в момента поръчковите журналисти и медии, които съвсем прекалиха с венцехваленията за правителството. А най-отчаяните фенове изпаднаха дотам да рисуват Бойко Борисов по капаците на колите си.
Този театър все повече започва да има характеристики на фарс, което е много жалко, защото доста от актьорите са талантливи. В правителството има един куп свестни и активни хора, които се опитват да работят, но вкарани в това вариете, от определен момент нататък неизбежно започват да изглеждат като клоуни. Това е трагедията.

- В правителството влязоха доста млади хора. Какво мислите за тях?

Знаете ли, те са ми много симпатични. Тези малки сладки министърчета, идва ти да ги щипнеш по бузките! Изпълнени са с благородна амбиция, добри намерения и медиен патос. Друг въпрос е дали управлението им иде отръки и дали имат необходимата подкрепа.

- Подготвени ли са обаче те?

Очевидно не са, а и няма как да бъдат. Но нали видяхме как се справиха подготвените? Аз съм от поколението, което помни добре великите експерти, мъдрите икономисти, дипломираните енергетици и прочие корифеи и знае какви ги натвориха. Това, че малките са неподготвени, е проблем на хора като мен и моите колеги в университета, които не са ги научили достатъчно добре какво да правят, когато се окажат в овластени роли. Не смятам да защитавам кадровата политика на ГЕРБ, но определено предпочитам да виждам млади хора в администрацията, стига, разбира се, да не са калинки. Ако не са им промити мозъците, младите се учат по-успешно от опита си и имат шанс да намерят верния път в променящия се свят.

- Има ли министър, за когото да кажете това - времето не е на негова страна?

Времето не е на страната на никой от министрите в това правителство, но в най-голяма степен това важи за Николай Младенов. Бързам да кажа, че ми е приятел от години и ми е трудно да го оценявам безпристрастно. Той е изключително добре подготвен, цял живот се е готвил за външен министър, но най-вероятно неговият мандат ще се запомни с поредица от кризи, с първия терористичен атентат в България и пр. Просто светът се обърка отвъд всякаква предвидимост и управляемост и това е особено осезаемо в международен план.

- Как бихте определили накратко сегашното управление?

Управлението на ГЕРБ е странна смесица от активност и непоследователност, добри намерения и арогантност. Не можем да му отречем, че е активно, макар че действията му са непоследователни, често пъти хаотични. Не можем да отречем, или поне аз съм убеден, че в голямата си част хората от правителството се опитват да направят нещо добро. Това, което ги съсипва, е арогантността. Нямам предвид само медийното перчене, а самонадеяната убеденост, че истината винаги е на тяхна страна просто защото са на власт. Тази властническа арогантност е непростима и за нея се плаща висока цена както от общността, така и от самите политици.

- Защо лидерите и отдясно, и отляво се плашат от слизането надолу? Сигурно не е лесно да си на върха и изведнъж да се окажеш анонимен...

Не мисля, че болните от власт хора изобщо мислят за бъдещето. Те живеят в насладата на мига, опиянени от мощния наркотик на властта. Просто не могат да спрат да си вкарват дозата, да си инжектират усещането за сила и значимост.

- Не мислите ли, че е лошо, когато ползваме управлението за за забавление?

Точно така е, но е важно да се уточни, че управлението не е нещо, което само ползваме, а нещо, което пораждаме и поддържаме като общност. Ние не сме просто зрители, но и сценаристи и режисьори на пиесата, която гледаме с нарастващо омерзение. Ние, а не някакви тайни злодеи, скрити зад кулисите. Нито пък Борисов, който просто е звездата, идеалният актьор за централната роля, която играе с удоволствие, но и с нарастваща умора. Отстрани приличаме на село, което се е събрало да гледа сеир в читалището.

- С „Под игото“ ли правите асоциации?

Да, съставът е самодеен, сценарият е нескопосано адаптиран от високите образци, също като „Многострадална Геновева“. Разликата е, че пиесата, която ние гледаме, е „Многострадална България“. И по всичко си личи, че ще я гледаме в унес, докато върху главите ни падне покривът на читалището, който не е поправян от години поради нисък капацитет за усвояване на европейските фондове.