42581 | 25 авг. 2012 | 16:05

22 години след пожара на Партийния дом събитието е в историята с клеймото „една от мръсните тайни на прехода“

София, 26 август 1990 година, площад „9 септември“, днес „Александър Първи“.

Десет месеца по-рано, преди вълненията в Източна Европа и падането на Берлинската стена да пометат от власт и Тодор Живков, дори най-смелото въображение не е рисувало тази картина: сградата на ЦК на БКП, строена така, че да устои на напора на народно въстание и да я бъде с векове, пламва като Райхстага през 1933 г. Сравнение вероятно търсено съзнателно от политическите сценаристи.

„Българската Бастилия“ с рубинената петолъчка на върха пламва леко, след няколко бутафорни (по-скоро) заплахи на закъснели последователи на Ян Палах (б. р. - чешки студент, който се самозапалва в знак на протест срещу потушаването на Пражката пролет през 1968 г.), че ще се самозапалят, ако яркият комунистически символ -   червената звезда, не бъде незабавно (!) свален.
И става така, че „в онази паметна нощ на пожара на Партийния дом на площада, привлечени от огъня, се събраха хора с най-различни съдби, страсти и въжделения. Шарена тълпа от всевъзможни особи, които неизвестно откъде се взеха и по-късно също така безследно и беизменно изчезнаха. И който и да е от присъстващите можеше да стане герой на този филм. Лудостта беше обхванала всички.“
Цитираните думи са началото на 167-минутната документална лента „Приключено по давност“ - филма, чието разследване попречи събитието незаслужено да бъде сполетяно от обществено безразличие и постепенна забрава.

Лудостта от промяната

За каква лудост говори режисьорката на филма Малина Петрова?

Горещият август на 1990-а бе предшестван от бурни събития. На 6 юли след студентски протести президентът Петър Младенов подаде оставка заради „танковата реплика“.

За ентусиазма от края на комунистическия режим? Или за многократните полусполучливи опити за „нежна революция“ и в България, които направиха нескончаем родния преход?
Може би става дума и за боледуващата ситуация от противоположни интереси - идеална среда за слухове и манипулации?
Независимо от отговора ключовият сюжет от нощта на 26 август би могъл днес да бъде разбран в поредицата от исторически случки.

* На 7 юни 1990 г. на Орлов мост в столицата един милион граждани се събират на последния предизборен митинг на опозиционната сила СДС. Опиянено множество, което дава на СДС увереността, че ще спечели първия свободен парламентарен вот.
* За жалост - фалшива увереност. На 10 юни в изборната нощ разочарованието е неописуемо. СДС признава резултатите, но протестите на площадите лумват с нова сила. БСП констатира, че е „загубила политическата инициатива въпреки изборната победа“.
* На 25 юни МВР анализира обстановката, с която „ще се сблъскаме в близко бъдеще“. Изводът: „нарастваща конфронтация, омраза, озлобление“.
* Разгаря се така наречената танкова афера. Президентът Петър Младенов е уличен от филмов запис да произнася репликата „По-добре танковете да дойдат“. Компрометиращата фраза е произнесена много по-рано - на 14 декември 1989 г. по време на жива верига около Народното събрание. И днес има съмнения, че Младенов е бил пожертван с благословията на свои съпартийци.
* Освободеният президентски пост дава възможност на БСП да се разтовари от част от властта. СДС отказва да влезе в коалиционно правителство с бившите комунисти. След драматични совалки и няколко поредни гласувания в парламента на 1 август 1990 г. за държавен глава е избран опозиционният лидер д-р Желю Желев - пост, на който той ще остане в продължение на 7 години. Вторият му мандат бе вече след победата - в пряка президентска надпревара през 1991 г.
* Студентската стачка с искане за оставката на Младенов прераства в палатков лагер до мавзолея с участието на университетски преподаватели, интелектуалци, актьори и др. Но и на анонимни лица, които по-късно ще стават известни единствено с участието в печалните събития. Лагерът е наречен Град на истината. По подобие на софийския градове на истината изникват в цялата страна.
* ВНС работи, гласува, остро дебатира, но под гилотината на митингуващите. На 19 август – забележете, цяла седмица преди пожара, МВР съобщава за заплахите на Пламен Станчов от Града на истината, че ще се самозапали, ако до 48 часа не бъдат изпълнени исканията на митингуващите. Сред тях е и условието за демонтиране на комунистическите символи.

Паметната нощ

Защо заплахата на Станчов не е била оценена сериозно, ще остане една от загадките на онези паметни часове. Неделен ден, в който премиерът Андрей Луканов е на посещение в Прага, а президентът Желев – в Евксиноград. Случайно съвпадение между отсъствието на първите във властта и драматичния развой?

Лидерът на „Подкрепа“ д-р Константин Тренчев (на снимката с мегафона) бе един от активните участници в паметната нощ на пожара.

* Към 17 ч. нищо не го предвещава. Около 19,30 ч. писателят Радой Ралин прави първия опит да разубеди Станчов от самоубийствения акт. Според някои той вече бил с шинел, залят с бензин. Според други – с вода.
* В 20,30 ч. заканите на Станчов се изострят. Десет минути по-късно лидерът на „Подкрепа“ д-р Константин Тренчев произнася с мегафон съдбовните думи към насъбралото се вече множество: „От две години се занимавам с тези хора отсреща и мога да ви кажа, че те нищо не дават даром, докато вие не си го вземете. Дърво, което не дава плод, се отсича и се хвърля. Не се плашете, бъдещето е само на смелите.“ И допълва ултиматума, че ако до час петолъчката не бъде свалена, „ще бъде щурмувана сградата“.
* В 21 ч. в опит да предотвратят фаталната развръзка Радой Ралин и депутатът от СДС Йосиф Петров призовават по БНТ да бъде спрян Станчов. Постигнат е най-нежеланият ефект: към площада се стичат хиляди граждани. Малко по-късно пред очите на „червените барети“ домът на социалистите пламва.
* В 22,30 ч. БНР излъчва обръщение на президента Желев, който осъжда атаката като „грубо нарушение на обществения ред“ и прелюдия към „безредици, хаос, гражданска война, военна диктатура“. Уви, уредбите на Партийния дом не работят и призива на д-р Желев за въздържание от насилие остават нечути от участниците в събитието.
* Любопитен е и друг момент - в студио на БНТ д-р Тренчев предложил на вицепрезидента ген. Атанас Семерджиев да разпусне парламента и да обяви президентско управление. Семерджиев отказва.
На следващия ден градовете на истината са разтурени. Мобилизирана, БСП провежда митинг с лозунгите: „Не на фашизма“ и „Подпалвачите на съд“.

Въпросите остават

Въпреки гръмкия призив обаче подпалвачите така и не стигат до съд. По Дело 53 от 1990 г. са водени следствени дела срещу 38 души, събрани са 82 папки с документи. Напразно. Ключовите участници сякаш предпочитат „изпълненият с политическа целесъобразност пожар“ (по определението на Малина Петрова) да бъде забравен. И най-вече интересите, които го движат.
През юли 2010 г., месец преди да изтече давността за палежа, 112 интелектуалци поискаха ново разследване с писмо до главния прокурор, шефа на правната комисия в НС и вътрешния министър. Сред тях бяха изтъкнати фигури като президента д-р Желю Желев (1990-1997), бившите му съветници Димитър Луджев, Михаил Иванов и Ивайло Трифонов, режисьорите Рангел Вълчанов и Теди Москов, Рада Москова, писателката Малина Томова, литературоведа Михаил Неделчев и др. Мотивът им: нови факти и обстоятелства, изнесени във филма на Петрова. Самата тя настояваше за ново дело заради „съзнателно подвеждане на общественото мнение и лансиране на невярната версия, че пожарът е извършен от лумпени“.
Без успех. Инициаторите за подновяване на разследването бяха удостоени с отговор от Главната прокуратура, който съдържаше забележително признание: „В периода 1991-1994 г. делото е внасяно три пъти в СГС с обвинителен акт и три пъти същото е връщано за допълнително разследване с различни, в някои случаи противоречиви и трудно изпълними условия.“ (Цитатът е от постановление на прокуратурата от 2006 г. Подчертаванията са на „Преса“).
Дело №53 вече е в историята, но въпросите остават.

Щурмът на червения бастион доведе и до вандализъм. Срещу 38 лица бе повдигнато обвинение, което не стигна до съдебна зала.

За необяснимото бездействие на полицията. Според тогавашния президентски съветник Михаил Иванов сред материалите от следствието липсва стенограма от среднощното заседание на МВР с политическите сили. Самият той попада на него в архива на вътрешното министерство. Там Иванов чете офицерското признание: „Наблюдава се много интересна реакция от страна на униформения състав. Абсолютно неадекватно поведение. Пожарникарите - нямам думи! Поливаха вода точно там, където не гори.“
За избирателното пламване на стаите и за разказите на очевидци, че хората с тубите са се ориентирали без проблем в лабиринта на Партийния дом - сграда, достъпна години наред само за елита на българската компартия.
За непотърсените и неразпитани свидетели. Като тогавашния говорител на БСП Александър Мирчев, сега емигрант в САЩ. Пред депутата от СДС Димитър Луджев той признава: „Наши хора го направиха“. Или Петър Бояджиев – емигрант във Франция и по-късно провалена кандидатура на БСП за премиер. Той твърди, че д-р Тренчев е споделял с него за ролята на Андрей Луканов като катализатор (и подстрекател) на събитията. След премиерата на филма д-р Тренчев – разпитван впрочем един-единствен път на „Развигор“ за 15-ина минути - публично призна твърдението.

Версиите за палежа

Заедно с въпросите остават и противоположните версии по въпроса кой подпали Партийния дом. Забележително е, че след толкова документални свидетелства и спомени участниците остават на своя, непроменена и твърда позиция.
Комисия във Великото народно събрание стига до извода, че палежът е дело на лумпени. Толкоз.
Любен Левичаров по-късно шеф на ЦСБОП, и до днес е убеден, че става дума за вандали. „Изпълнителите бяха българи, но не и без участието на външни фактори“, твърди ген. Любен Гоцев, по онова време шеф на предизборния щаб на социалистите.
Според ген. Семерджиев е сценарий, за да се предизвика разпускането на ВНС. Комунистите сами си го подпалиха, непоколебим е обаче д-р Тренчев.
Според Михаил Иванов случилото се е опит на хора от компартията да се оттеглят от политическата власт и да я превърнат в икономическа - с помощта на информацията, която изчезва в драматичната нощ.
Димитър Луджев не споделя версията на Семерджиев и оправдава д-р Тренчев. С искането за разпускане на парламента синдикалният лидер целял да вкара БСП в крайно неудобно вътрешно и международно положение. „Директно твърдя, че това бе акция, организирана от БСП. Социалистическата партия се намираше в политически шок и това бе опит да излезе от него. Има много коментари на западни автори, че операцията е изготвена по инициатива на КГБ с участие на наши структури. Целта е била да се отстранят някои екстремистки елементи и да се притисне опозицията да влезе в диалог и да се съгласи на коалиционно управление. След изборите, оставката на Петър Младенов и бунта на улицата България беше в тежка политическа криза, дори парализа“, казва Луджев и допълва: „Пожарът ликвидира важна финансова информация. Как изгоряха точно материали на валутната комисия към ЦК на БКП?! Или на комисията по научно-технически прогрес, ръководена от Огнян Дойнов. Това е подпомогнало еманципирането на новия капитал.“
За новия капитал и зараждането на българската мафия говори и Малина Петрова: „20 г. се чудим защо ни управляват бандити. Ами защото са в комбина с бандитите! Вижда се във филма ми. По време на разследванията имах нееднократни свидетелства, че някои от участниците веднага след това се оказват със скъпи магазини и имоти в центъра на София. Карат скъпи коли. Как става това?!“

Потулената истина

Как става това е въпросът, заради който разказът за 26 август 1990 г. си струва да продължи, въпреки точката на Дело 53.
Пожарът, от който утре се навършват 22 години, е „мащабна машинация“ и „дело на умни глави“ (според Петрова).
Дело едновременно на кръгове в БСП и в опозицията, на бъдещи силови групировки и чужди специални служби.
И най-малкото - урок за това как с помощта на манипулации едно общество може да бъде тласнато с посоката на разрушителната лудост.