58174 | 9 окт. 2013 | 13:09

Владетелят на най-голямата България

На снимката: Интересен е въпросът как е изглеждал Самуил? Скелетът му, открит в базиликата „Св. Ахил“, показва, че е бил мъж със среден ръст (около 170 см - всъщност по мерките на Средновековието е по-скоро висок), с гърбав нос, развита мускулатура на ръцете. Общо взето, нормален средностатистически тогавашен българин. (Цар Калоян например не се вписва в тези норми - той е бил 193 см висок.) 
Лицето на владетеля, реконструирано по черепа му в Института по антропология към БАН, бе представено за първи път на 20 март 2008 г. (на снимката).

Самуил. Името на този велик български държавник изплува в годините на тежка политическа криза в България. Тя избухва в първите (а и последните) години от управлението на цар Борис II, дошъл на престола в 969 г. след почти половинвековното мирно управление на цар Петър (927-969 г). Само за две години цветущата столична област в Североизточна България е завладяна от руския княз Светослав, подтикнат към война с българите от Византия.
Завладял столицата Преслав, Светослав сключва с пленения цар Борис II антивизантийски съюз, към който се прибавят и унгарците. Войските на тройната коалиция обаче са разгромени. Контраофанзивата на византийската армия, водена лично от император Йоан Цимисхий довежда до падането на Преслав, а след това и на Силистра - патриаршеската столица. Патриархът успява да избяга в Средец (София), но

Борис II и брат му Роман са пленени

На церемония в Константинопол Борис II е детрониран.
Походът на Йоан Цимисхий засяга Южна Тракия и днешна Североизточна България. Но държавата ни в тази епоха включва и териториите на днешна Румъния, Молдова, Източна Сърбия с Белград, Македония, Източна Албания, Северна Гърция без Солун. Те не са окупирани от Византия, но по средновековните закони след детронация на царя трябва да се подчинят на този, който го е пленил. Тези области обаче не се подчиняват. Те приемат управлението на четиримата синове на един от областните управители - комит Никола, и продължават битката за независимостта на България.

Синовете са с библейските имена Мойсей, Давид, Аарон и Самуил. Къде е бил комит (областен управител) татко им, не знаем. Заедно с жена си той е погребан в с. Герман в южния край на Преспанското езеро (наблизо е и гробът на Самуил). Това подсказва, че център на неговия комитат (област) би могъл да е Охрид или Воден.

Но може би Никола се е оттеглил там, когато България е загубила териториите си на север. Защото ред важни събития стават в други български градове. Във Видин например е приет и коронясан за цар на България избягалият от Византия Роман. В Средец резидира Аарон и там в 986 г. е насочен главният византийски удар, воден лично от император Василий II. В Скопие се установява цар Роман, което означава, че този град, а не Охрид е столица на България поне до 997 г. Напоследък, макар без особено силни доказателства, се приема, че главен град на областта на комит Никола е бил Видин - тази своеобразна втора столица на България през цялото Средновековие.

***
Това, което Самуил прави между 971 и 1014 г., може да се раздели на 4-5 периода. В първия (971-976 г.) има своеобразно примирие. Византия, управлявана от Йоан Цимисхий, не прави опит да овладее неподчинилите се български области на запад от Янтра. Самуил също не предприема военни акции. Изглежда, в този период той овладява постепенно властта, тъй като източниците изрично сочат, че в 971 г. властта е поета от четиримата братя. Давид и Мойсей загиват в някакви локални военни сблъсъци.

В 976 г., след като Цимисхий умира, в Преслав избухва въстание на болярите Боян и Петър. Самуил им се притичва на помощ и освобождава цяла Източна България. Нещо повече,

войските му преминават Дунава

и освобождават т.нар. Готия (територията на Влашко и Молдова).
В този период Самуил, изглежда действа по всички азимути - в Албания, Сърбия, Северна Гърция, Южното Черноморие, Пловдивско. Това неизбежно ражда реакцията на новия император Василий II Македонец. Всъщност той е арменец, но го титулуват македонец, понеже е от областта между Одрин и Цариград, където през Средните векове е създадена област Македония.

(Някои учени предполагат, че двамата непримирими противници са и роднини, имайки предвид, че майката на Самуил има арменско име - Рипсиме. Действително арменците, заселени в Тракия през VIII век като византийски граничари, преминават на българска служба, а първенците им Кордил, Вардан, Григорас и Леон стават зам.-управители на трите комитата, които кан Крум формира в Горна Тракия. Прапраправнучката на някой от тях може би е била омъжена за комит Никола.)

Както и да е - в 986 г. Василий II предприема

решителен поход

срещу България. Ударът с цялата византийска армия е насочен срещу Средец, смятан тогава за главен град на България и управляван от Аарон - по-големия от двамата живи синове на комит Никола, явно смятан от Василий II за истинския управител на България. При него е бил и цар Роман, избягал малко преди това в България, коронован за цар, но оставен без реална власт.

Основната част на българската армия, командвана от Самуил, била привлечена с военна хитрост към Солун, където малък отряд, воден от Ашот Таронит, трябвало да създава впечатление, че там с десант е стоварена цялата армия на Византия. Ашот Таронит обаче глупаво си позволил да действа извън крепостта; българите отсекли пътя му към портите и лесно го разгромили. С ужас Самуил разбрал, че главните сили на Василий всъщност са край София и че вече я обсаждат. Той потеглил незабавно в ускорен марш на север.

Войските на българския цар Самуил обсаждат Солун и убиват неговия управител. Миниатюра от Мадридския ръкопис на хрониката на Йоан Скилица (XII - XIII в.)

А край Средец ставало нещо невъобразимо. Обкръжилите града византийци опитали два щурма, но били отбити. Пробвали да се прехвърлят през стените с дървени кули на колела, но защитниците ги изгорили заедно с щурмовите групи. Василий II не се погрижил да заеме малките крепости по околните планини и гарнизоните им нощем  избивали снабдителните отряди на нашественика. Положението станало драматично когато и от Пернишката крепост пристигнали тогавашните „винкели“... По-късно те ще отбият два похода предприети срещу Перник от Василий II, който злопаметно ги нарочил за лични врагове.
На двадесетия ден Василий II снел обсадата и тръгнал обратно към Тракия. Самуил, който вече стигнал до Дупница, свил през прохода Белчин и през Самоковското поле стигнал

до прохода Траянови врата

Пътят на Василий II бил преграден. В малката крепост, изградена още от римския император Траян, Самуил установява щаба си.

В ранната сутрин на 17 август българските войски атакуват от всички страни. Византийската армия, разтегнала се по пътя от Средец, е разчленена на отделни части и унищожена до ранния следобед до последния човек. Спасява се по една незавардена пътека само арменската рота, охраняваща императора. За наше съжаление заедно с него.

Следващите 15 години са триумфът на Самуил. Френски медиевисти твърдят, че именно през този период България е най-голяма по територия, а не по времето на царете Симеон Велики и Иван Асен II. Действително тези двама царе никога не овладяват освен Северна и Централна Гърция, цяла Албания с Дуръс, всички сръбски княжества с Черна гора и хърватска Далмация. Цар Самуил го прави. Вярно е, че търпи някои поражения - при Скопие в 992 г. и при река Сперхей в 996 г., където дори е ранен в ръката. Но те не спират устрема му и териториалното разширение на България.

В един завладян гръцки град (Лариса) Самуил ще си намери съпруга. От нея ще е престолонаследникът Гаврил Радомир и две дъщери. Пак през този период Самуил елиминира физически Аарон, а в 997 г. е и коронясан за цар на България. Вероятно в същите години Самуил премества столицата в Охрид, търсейки възможно най-труднодостъпното за византийската армия място. Действително и днес до Охрид се стига само по два пътя, минаващи по планински теснини и високи превали.
В периода 1001-1014 г. идва

постепенната загуба на битката

за България. Сраженията са все пак ожесточени, победи се редуват с поражения, но като цяло противникът отвоюва важни територии. В 1001 г. губим отново Южното Черноморие и Североизточна България. Малко след това и Видин. Но в същото време Самуил превзема Адрианопол (Одрин). Кракра Пернишки пък отбива два удара на византийски армии, водени лично от императора. Действията и контрадействията са толкова невероятни понякога, че човек се чуди дали наистина са се случили.

Така се стига до фаталната 1014 г. В съзнанието ни се е утвърдила невярната представа, че тогава в битката при Беласица е разгромена цялата българска армия, ослепени са 15 000 войници, умира Самуил и с България е свършено. Само че България съществува още пет години, управляват я още трима царе (Гаврил Радомир, Иван Владислав и Пресиан II), чиито войски печелят и губят сражения, изграждат крепости.
Какво наистина се е случило при Беласица?

Византийските автори са много точни. Армията на Василий II атакува дървена дема. Демите са временни преградни стени, изграждани от българите в планински теснини. Те са отбранявани не от редовни войски, а от престарели резервисти. По всичко личи, че редовната ни армия я няма при Беласица. Тя не би се предала.

Старците се предали

когато били обкръжени от заобиколил демата византийски отряд, знаейки закона в православните държави, наложен от църквата - християните не убиват пленници, дори са длъжни да ги освободят след сражението. Ние обичаме да пишем, че така правят царете Иван Асен II, Светослав Тертер, Иван Александър след

победни сражения. Но премълчаваме, че същото правят и византийските императори.
Формално това прави и Василий II. Той не убива българските пленници, освобождава ги. Но ги ослепява. Остава ни единствената утеха, че пленниците едва ли са били 15 000. Една дема не се отбранява от толкова бойци - зад нея няма просто толкова място. Навярно са били не повече от полк - 1500 души. Известна е склонността на византийските автори да слагат по една нула в повече на бройката убити или пленени врагове. Петнадесет хиляди пленници навярно биха се разбунтували, когато видят какво се прави с другарите им.

Постъпката на Василий II отвращава дори съвременниците му в неговата страна. Те пишат под сурдинка за случая. Само някои придворни ласкатели го хвалят. А българите не отвръщат със същото зло, макар че в следващите години печелят сражения и залавят пленници.

***
През есента на 1014-а, при пристигането на първите ослепени пленници в Прилеп, където Самуил се намира в момента, той получава сърдечен удар и по-късно умира.
Така приключва големият двубой между две изключителни средновековни личности, продължил близо половин век. Византиецът печели военно, но моралната победа е на страната на българина. На цар Самуил, самодържец български, както сам той пише в надписа си от Воден.

В следващ брой:
Подробности за
битката при Беласица

(в. Преса, печатно издание, брой 275 (626 от 09 октомври 2013)