20520 | 19 ноем. 2013 | 07:27
Проблемът с прииждащите в България бежанци може да заприлича на проблема със столичния боклук, когато кмет на София бе Бойко Борисов. Помним митарствата на отпадъците от милионния град, които никъде не бяха добре дошли. Щом сметта тръгне нанякъде - блокади, живи вериги, въстанически настроения. Впрочем - с основание, защото заедно с боклука трябваше да бъде приютено и дългогодишното безхаберие на местната власт.
Сега се вдигна Телиш. Срещу бежанците, за които се мълви, че щели да бъдат настанени там. При първия бунт преди десетина дни по-буйните жители щяха да се палят, после за щастие се отказаха от идеята. В неделя недоволните му намериха цаката - блокираха пътя София - Плевен и привлякоха вниманието на обществото върху себе си. И вниманието на полицията, която прибра неколцина.
Каква ще е развръзката - не знаем. Но след Телиш и други селища ще се изкушат да скочат и при най-дребен намек, че бегълците може да бъдат настанени близо до домовете им. Дали опасенията са основателни, ще оставим настрана. Ясно е, че чужденците не може да бъдат запратени в безлюдно място, както предлагат телишки бунтари. Там в палатки ли ще ги сложим? В землянки? Наскоро с удивление научихме новината, че за българските и румънските роми в Германия местните власти викат наши полицаи, за да разясняват на пришълците правилата, които трябва да спазват. Казано накратко - и други страни имат тревоги с не толкова желани имигранти, но намират цивилизовани решения.
И бунтът в Телиш показа, че държавността е в криза
За разлика от случая със столичната смет проблемът с бежанците изисква не само активността на институциите и на властта, той е предизвикателство и към чувството за обществена солидарност.
Примерът с Телиш подсказва тема: ако държавата трябва нещо да ни даде, всички сме на опашката и чакаме, искаме, настояваме, тропаме с крак, надуваме вувузели. Ако ние трябва да дадем, или се изпокриваме, или спретваме възмутен протест. Как така, откъде накъде?! Да ни построят път сме съгласни, да приемем бежанци - не, не сме. Да ни лекуват като европейци - да. Да плащаме здравни вноски? 800 000 българи казват „не“.
Разговор за раздвоеното ни гражданско поведение по правило стига до турското робство, пардон - присъствие, и до олигархията. Никога до гражданските ни задължения, които също като законите и институциите изграждат държавността. Днес повече от всякога тя очевидно е в криза. Ако български политик намери смелост да се изправи и да повтори думите на Кенеди: „Не питайте какво държавата може да направи за вас, а се запитайте какво вие може да направите за държавата си“, той сигурно ще бъде освиркан. Та какво остава за едни бежанци...
Но ако окончателно разтурим държавата, от кого ще искаме нещо - нямам идея.
(в. Преса, печатно издание, брой 316 (667 от 19 ноември 2013)
Мобилна верси
RSS
