23966 | 12 септ. 2012 | 14:15

През 2000 г. само фантазьор можеше да предвиди, че царят ще стане премиер.

Рано е да се каже. С тези думи социолозите застраховат прогнозите си за изхода на редовните парламентарни избори следващото лято. Обяснима предпазливост, свързана не с тънкостите на социологическия занаят, а с особеностите на българската политика.

Правителството „Борисов“ е четвъртото в новата ни история, което (по всичко личи) ще изкара докрай четиригодишния си мандат. През първите 7 г. на прехода движението във властта приличаше на скокове с бънджи - рязко нагоре, рязко надолу. 
След провала „Виденов“ бе дадено предимство на стабилността и управленията успяваха да се задържат до редовния вот - ОДС (1997-2001), НДСВ и ДПС (2001-2005) и тройната коалиция (2005-2009), въпреки честите вещания за преждевременния й край.
Ако върнем лентата обаче, ясно личи - в последните 9-10  месеца преди изборите

няма познал бъдещото управление

Най-крехкото политическо време е заредено със сметки (за втори мандат) и скандали и като естествен резултат - с неизбежни сюрпризи.
Кой, кажете, през 2000 г. виждаше, че двуполюсният модел ще бъде разбит и че този исторически акт ще стори търпеливият на вид Симеон Сакскобургготски? Червено-синият двубой изглеждаше вечен. Ако тогава сте чули сценарий за царя премиер, трябва да е било разказ на чист фантазьор.
Първата половина от мандата си ОДС изкара при висока подкрепа и небивал медиен комфорт. Местните избори през 1999 г. пречупиха триумфалната безалтернативност на сините. Две години по-рано обединените десни взеха 52,26% (137 депутатски места), а левицата - само 22,07% (58 депутати). В регионалния вот БСП спечели в 115 общини и 14 областни градове срещу 85 общини и 11 областни градове за сините. Това бе Ватерлоо за СДС половин мандат след зимата на Виденов...

Поражението отключи сред управляващите омрази и подозрения, в правителството - мащабна рокада, а общественото мнение заговори за корупция, особено след крилатата фраза на рейтинговия президент Петър Стоянов: „Иване, кажи си!“
Иван - помним - не се разприказва. Затова пък стана отчетливо мнителен и се затвори в компанията на кръга „Олимп“. В същото време, напътстван от пиари, пробва да разчупи образа на Командира. С признанието за самотните разговори с теменужката например... Вторият му кабинет бе слаб и безличен. Сондаж на МБМД през юни 2000 г. показа, че го одобряват едва ¼, 62% се съмняват във възможностите му.
През септември, когато и царят го нямаше даже, СДС (16%) и БСП (15%) бяха с изравнени сили. През ноември  агенцията за първи път тества отношението към евентуална партия на Сакскобургготски: 12% за БСП, 11% за царската партия, 10% за СДС. Отново далеч, много далеч от постигнатото през юни 2001-ва мнозинство на НДСВ.

За бъдещата убедителна победа на царя най-много допринесе... СДС. Костов се заобиколи с услужливи социолози, изпадна в пропаганден унес, от който не го извади и бунтът на дясната му ръка Христо Бисеров. В края на октомври тогавашният главен секретар на СДС му

поиска оставката

а през февруари 2001 г. лансира идеята Симеон Втори да бъде подкрепен за премиер.
Бисеров се оказа по-прозорлив и от царските хора. В книгата си „Общественото мнение в годините на прехода“ социоложката Мира Янова цитира разговор със Соломон Паси от май 2001 г. Янова: „Нали знаеш, че ще спечелите изборите.“ Паси: „Глупости, мила моя. Те владеят комисиите. Няма да допуснат това да се случи, повярвай ми.“

Е, случи се. По две важни причини. Избирателите не простиха на Костов съмнителната приватизация, високомерието, предизборните трикове да бъде спънат царят, а най-активните от тях - отказа от реформи във втората половина на мандата. И още: когато обществото узрее за промяна, тя неизбежно идва.
Жалко е, че дойде, без кандидат-премиерът да направи особени усилия. Достатъчна бе стръвта за 800-те дни и заклинанието  „Вервайте ми“. Затова пък следващите два парламентарни вота добавят поуката: реши ли да наказва, разочарованият избирател не се колебае дълго.
Кабинетът на НДСВ постави рекорд по бърз спад на доверие. През септември 2001 г. 65% харесваха новата власт, през март 2002-ра -  близо два пъти по-малко - 35%. Още по-драматичен бе сривът за партията - от 51% през юли 2001 г. до 15-16% през 2002 г. и незавидните 6% в края на 2003 г.
Девет-десет месеца преди парламентарните избори 9% от електората стояха зад НДСВ. Толкова подкрепяха и СДС. С 23% водеше старата добре позната БСП. В сметките още ги нямаше „Атака“ и ДСБ (проходила през май 2004-та). 
Честно казано, очакваше се разгром на НДСВ. Заради неизпълненото обещание, че ще подобри живота ни; заради излъганото очакване, че е по-различна от досегашния елит; заради люспенето в Народното събрание (първо на групата НИЕ, после - на „Новото време“); заради царските имоти; заради мълчанието на премиера, което обществото не прие; заради изпуснати реплики като

наложителната смяна на чипа

или „аз съм премиер само на тези, които са ми гласували“.
На финала НДСВ живна. Влияние оказа вероятно и обещанието на Сакскобургготски, че няма да влезе в коалиция с БСП. Поредното подхлъзване на публиката... На изборите НДСВ стана втора с 19,88% (53 депутати) и след протяжни пазарлъци повторно влезе във властта. За да остане там до края на мандата, въпреки че това решение я разцепи. И за да се сбогува с Народното събрание, превръщайки се в малка периферна партия без надежда за политическо възкресение.

Изненадата за второто място през 2005-а НДСВ поднесе и по още една причина. Неин белег бяха ярките фигури. Неслучайно две от тях са водещи днес на политическата сцена - Бойко Борисов и Меглена Кунева.
За разлика от Сакскобургготски Борисов не се появи изневиделица в парламентарното състезание. Образът му на народен герой доби плътност в годините като главен секретар на МВР и победата му в кметските избори в София през 2005-а бе очаквана. През 2006 г. основа ГЕРБ, за да се заредят нови успехи. На изборите за Европарламент и местна власт през 2007 г. партията стана №1, но водещата й позиция не отвори вратата за предсрочен вот. Нещо повече - през есента на 2008-а социолозите отчетоха лек спад в доверието към нея, а най-честото внушение бе за неизбежна коалиция между ГЕРБ и БСП.
Грешка. Българските избиратели са подозрителни към коалициите, а пред опасността от повторни избори насред икономическата криза се втурнаха да гласуват за ГЕРБ.

Санкционирани бяха и опитите на БСП за служебна победа с промените в изборните закони. ГЕРБ се наложи във всичките мажоритарни райони, а социалистите останаха излъгани, че ще спечелят с по-познати лица. Поука: тръгне ли да печели избори с цената на всичко, управляващата партия рискува да отблъсне гражданите.

В предизборната година е прието също електоратът да се ухажва ударно - с малки демонстрационни проекти, с вдигане на пенсии и заплати. Обществената памет обаче е по-дълга от очакваното. Помни не само последните раздадени благини, а вкуса на целия мандат. Хитрините, скандалите, лъжите. Тройната коалиция постигна финансова стабилност, но делеше по формулата 8:5:3 власт и влияние, които бе загубила след появата на ГЕРБ.
Прегледът разкрива още една любопитна особеност: лидерите никога не виждат поражението, което се задава. Вероятно защото са болезнено фиксирани върху успехите си. Костов очакваше избирателите да оценят реформатора, какъвто бе през първата половина на мандата си. Царят смяташе, че ще бъде оценен политикът, сложил край на яростното противопоставяне. Тройната коалиция чакаше признание заради пълноправното членство в ЕС.
Дали Борисов не е фиксиран върху очакването електоратът да му пише отличен заради магистралите?
Прави са социолозите – рано е да се каже.