28309 | 14 септ. 2012 | 11:18

Спрелите часовници на Лъчезар Тошев

Знаете закачката „Човек и добре да живее, се жени“. Ако я прекроим по силуета на Лъчезар Тошев, тя може да звучи и така: „Човек и пети мандат народен представител да бъде, може да се прочуе.“

Това се случи с 50-годишния ерген Тошев след години депутатстване в българския парламент, когато внезапно му хрумна идеята да размести паметниците в София.

Импулс му даде реставрацията на монумента на Цар Освободител, който от началото на XX век мирно и кротко стои пред сградата с лозунга „Съединението прави силата“. Повече от сто години той не дразни никого. Напротив - можем да се гордеем, че сме дали неподправен израз на благодарност и признателност. Нали не ни се случва често, не е наша национална отлика.
Паметникът на руския император Александър Втори се издига в столичния център не само в негова чест, възхвала и памет. Той е разказ на една популярна част от българската история.  Приятна или не, но история.

Как г-н Лъчезар Тошев се сети да го премести другаде и да запълни празното място с монумент на хан Аспарух?                                                                                                                                                                                                               

Може би е пипнал заразата на безсмислените преустройства? Същият този вирус, който изсели служителите от Агенцията по туризма в Пловдив. Или е жертва на фанатичното русофобство, което повече от век намира начини да избуи и печално да руши, понеже полезен фанатизъм няма? 

Нека не гадаем за причините. Да дадем думата на бодрия инициатор:„В момента този паметник е демонтиран. Преди това би било агресивно от моя страна да правя предложение за преместване на един паметник, който си стои на своето място. Не че съм нещо против император Александър II (...) Но не виждам защо неговият паметник трябва да е срещу Народното събрание.“

Съображенията си Тошев е изложил в проекторешение. Педантичен и пунктуален, той е сложил и тримесечен срок за операцията, която отговорно възлага за изпълнение на финансовия и културния министър и на столичния кмет. Но едва ли ще се наложи да го правят, тъй като за разлика от Тошев депутатите не виждат защо да правят рокадите. 

„Това е смешно.“ Така историкът проф. Андрей Пантев коментира идеята на молекулярния биолог. Кратката му оценка може да  послужи за край на сюжета, плод на Лъчезар-Тошевия ентусиазъм да сложи ред на българската и на геополитическата карта в миналото и днес. Но в контекста на безспорно най-екстравагантната идея от всички негови идеи си струва да се вгледаме в неговия силует. 

Идеи никак не му липсваха. Уви, по-голямата част от тях - непризнати. Съответно - неприети. 

В сегашното НС той е сред най-активните според статистиката. Внася проекти, пита на петъчния контрол... Добре. Лошо е, че се движи в едно и също амплоа. Антикомунизмът в непреклонен вид е неговият специалитет.

Наскоро народните представители отхвърлиха законопроекта му за лустрацията, който трябваше да забрани сътрудници на ДС да заемат ръководни служби в държавата. Според решение на Конституционния съд това би било нарушение на правата им. Антикомунистическата разпаленост на Лъчо Тошев не може обаче да бъде респектирана от някакво решение на конституционни магистрати... Той бе автор и на проекта хора, свързани с ДС, да не получават държавни ордени. И това бе отхвърлено в този хардвариант. НС гласува Комисията по досиетата да проверява кандидат-орденоносците, но евентуално досие не ги лишава автоматично от отличие, думата ще имат правителството, парламентът, президентът.

Не сполучи да обогати и празничния календар на българите. Искаше 9 септември да бъде неработен ден, в който да се почитат жертвите на комунистическия терор. Както и 23 август - датата, на която през 1939 г. Хитлер и Сталин са подписали споразумението, с което си поделят Европа - пак заради жертвите на комунизма и нацизма. Идеята му бе отхвърлена на първо четене в комисия. Ден за почит стана 1 февруари по идея на президентите д-р Желю Желев и Петър Стоянов - на тази дата през 1945 г. са изпълнени смъртните присъди на регенти, депутати, министри по решение на Народния съд.

Оневиняване на престъплението на „диктатурата на пролетариата” не бива да бъде допусната. Нито крайности в писането на историята. Тъкмо Тошев бе измислил обаче цял закон, с който създаваше задължения и забрани какво да се пише за тоталитарните режими в учебниците. Пак не бе приет, но по този повод проф. Пантев сподели впечатления, които си струва да припомним: „Тази инициатива изненадващо напомня, че в своята “1984” Джордж Оруел не е имал предвид само болшевизма. Нима всичко вън от него е триумф на демокрацията? Никога една крайност не е трайно отхвърляна, когато е заместена с друга. Общочовешките стойности не се правят от закони. Те се учат на бабино коляно. Историята не е материя на селективна ненавист, която бе разрушителна сила на нашето историческо битие.”

Опитайте се да си представите в каква държава бихме живели, ако се осъществят идеите на Тошев. Тъй като засега такава опасност няма, в интернет форумите гражданите по-простосърдечни в коментарите си. Например: „Една от трагедиите на прехода е, че „демократите“ ни се оказаха по-големи идиоти от комунистите..” Или: „Той, Лъчо (в това НС човек не може да се размине от Лъчезаровци и как всичките ги събраха все Мозъци) отново се напъна в родилни мъки и сътвори поредното умопомрачение. То бива-бива жажда за слава на всяка цена, ама защо партийните му другарчета не му подскажат,че поради изцепките му ще загубят и последния файтон хора, които са им останали.”
Точно тук, във въпроса за последния файтон с хора, е ключът от загадката за политическото дълголетие на Тошев. Роден в Свищов през 1962 г., завършва СУ през 1985 г., в суматохата след промяната той се закача за СДС като еколог. Не блести в 36-о, 37-о и 38-о НС. Особено на фона на сините лъвове, които помним от площадите или парламентарната трибуна. Мнозина от тях - някои от чист идеализъм,  се разделиха с политиката. И парламентарната група на сините се стесняваше от вот на вот. Така удари часът за безконфликтите и оцеляващите. Тошев е като изваден от наръчник как да се държим в обществото. Галантен. Никога не влиза в излишни политически битки. 
В СДС не се радва на широка популярност. Събра 130 гласа в последното вътрешнопартийно гласуване за лидер и остана последен. Затова пък се ползва с безрезервната обич на малка група в СДС, която поддържа антикомунизма във фанатичната му версия. Сини го описват така: „Тошев си намери ниша, която му създава имидж на истински седесар. Няма подкрепа в големите лобита в СДС, а само в тесен кръг. Но е удобен, защото лансира идеи, които са демоде дори в СДС. Копае в дупката на антикомунизма, но се смалява заедно с дупката. Той е човекът в СДС със сивия балтон.” Да го кажем другояче: Тошев е израз на кадровата безпомощност на СДС и говорителят на този файтон от хора, който никога няма да слезе от синята кола. Като защитник на техните реваншистки въжделения той не се съобразява с интересите на цялата партия. Повечето от идеите си не съгласува с парламентарната група. „И ние бяхме изненадани”, признават сини избраници по повод хрумването му да местим Царя.

Тесният кръг от обожатели го величаят като българския Йоахим Гаук - пасторът, който отвори архивите на Щази, днес - президент на Германия. Други го виждат в кожата на Беликов - героят на Чехов от „Човекът в калъф”, който „и мисълта си притулва в калъф“ и който е наясно само със забраните.

Нашият Беликов остаряваше заедно с парламента, пишейки една или друга забрана, но сякаш не искаше да порасне. За него сякаш се отнасят и задочните репортажи на Георги Марков „Когато часовниците са спрели”. Метафора на застопореното развитие по времето на тоталитаризма.

А за паметник на хан Аспарух Тошев да спре да се тревожи. Идеята е стара, посочва се и мястото - там, където някога бе Мавзолеят.
Изглежда подходящо.