110293 | 15 ян. 2014 | 07:06

„Не, това е невъзможно! Не може един световноизвестен учен да бъде обвиняван и ликвидиран от собствения си народ!“, изкрещява на 1 февруари

Евдокия Филова, или както я наричат близките - Кита, е една от най-образованите и културни първи дами, които България е имала, но и една от най-малко известните. Преди да се омъжи, е учила изкуствознание и философия в Германия и Франция, има докторат от университета във Вюрцбург. Тя познава добре европейската култура, организирала е десетки изложби на български експозиции в чужбина и е известен етнограф, автор на десетина труда и няколко монографии. Много преди да се запознае с Богдан Филов, работи в Етнографския музей в сътрудничество с директора Стефан Л. Костов. През 1928 г. издава първата си книга „Български народни певици“, а по-късно „Български народни колани“ и „Селски бит и изкуство в Софийско“. Евдокия участва в организирането на изложба в Хага, посветена на Обществото на народите и на мира, и представя приложното ни изкуство - килими, китеници, носии, колани. През 1942 г. в Берлин работи за германо-българското дружество и публикува статията „Жената в българското изкуство“. Докато е на щат в Етнографския музей, интелектуалката, потомка на заможен род, дарява цялата си заплата за благотворителност. По онова време проф. Богдан Филов е един от най-прочутите специалисти по антична археология, средновековна история и старобългарско изкуство. Учен със световна известност, той чете лекции на шест езика. Преценявайки, че не може да гради кариера паралелно с политическите амбиции на мъжа си, Евдокия зарязва научните си занимания.

Любовната им история започва в столичния Юнион клуб. Там заклетият ерген Филов е постоянен гост. 49-годишният професор играе бридж, обядва или вечеря, привлечен от добрата компания, отличната кухня и превъзходната винена листа. Той веднага забелязва красотата на 31-годишната Кита, но когато започват разговор, ученият е смаян от нейната култура и задълбочени познания. Те почти веднага заживяват заедно, с което накокошинват „моралистите“.
Богдан Филов и Евдокия Петева се венчават през 1932 г. в Боянската църква. За околните семейните им отношения са загадка. Те изглеждат дълбоко привързани, но сякаш повече на интелектуална, отколкото на емоционална основа. Писмата на Филов обаче издават стаявана страст. Археологът често пише на жена си и винаги започва с милото обръщение „Шашинко“. На 26 юли 1933 г. в писмо, наречено от него „любовно!“, той реди с нежност: „Шашеле, прибрах се в спалнята си да си легна и да ти кажа лека нощ. Двете шашета ще спят тази вечер поотделно..., няма да се видят, но може би ще се сънуват. Утре, като се събудят, пак ще бъдат сами, но ще мислят един за друг.“
От дневника на Евдокия, издаден след 10 ноември 1989 г., блика неподправено, дори фанатично възхищение към таланта и хладнокръвието на съпруга й, когото тя въздига в идеал за учен и политик.

	Богдан Филов и Евдокия се женят в Боянската църква през 1932 г.
	Регентите професор Богдан Филов, княз Кирил и генерал-лейтенант Никола Михов напускат Народното събрание след полагане на клетва. София, 11 септември 1943 г.
	Бившият министър-председател и регент на България проф. Богдан Филов пред I състав на Народния съд, 11 януари 1945 г.

Тъй като Филов никога не се е стремил да притежава имоти (Народният съд национализира единствената му собственост - нива в Софийско, и му отнема научните титли), семейството се нанася в просторно жилище, собственост на Евдокия, на ул. „Кракра“ 26. Пететажната кооперация е построена от баща й, полк. Васил Петев, военен наставник на бъдещия цар Борис и бивш началник на Военното на Н.В. училище. Домът на Филови е обзаведен с вкус - дърворезби и копия на антични фрески по таваните и стените, уникални археологически находки, съчетани с изискани мебели. Тук се събират на чай политици, дипломати, учени, дами от висшето общество. Кита кани младия художник Бенчо Обрешков да изпише върху цяла стена в хола им как учениците на св. Кирил и Методий влизат в Охрид. Така г-жа Филова не само подпомага материално младия творец, но го лансира. По-късно той печели Гран при на Салона на изкуствата в Париж. За щастие стенописът в хола й оцелява през 30-годишното пребиваване на „квартирантите“. Сестрата на Лиляна Димитрова обаче „идейно“ изчегъртва кръста изрисуван върху църквичката.

Единствената мъка на Евдокия е, че не успява да роди на Богдан дете. След няколко спонтанни аборта тя се примирява. Липсата на потомство сякаш още повече ги привързва един към друг, а Кита го боготвори и го подкрепя във всичко. Дори във влизането в политиката. То е изненада за всички, защото Филов е известен учен, когато е поканен за министър на културата в правителството на Георги Кьосеиванов. Вторият шок идва, когато през 1940 г. Борис Трети посочва археолога за премиер. Мълви се, че за избора му голяма, макар и косвена, роля е изиграла жена му. Тя е една от доверениците на царицата, обожава децата й Мария Луиза и Симеон. Йоанна Савойска цени дискретността на Кита, нейния интелект и богата култура и най-вече пълната липса на интригантство за разлика от други първи дами. Филова непрекъснато съветва ламтящите за пари, имоти и постове госпожи от хайлайфа: „Да оставим политиката на мъжете!“ Тези думи далеч не означават, че Евдокия се е кротнала да плете брюкселски дантели до камината. Тя владее няколко чужди езика, знае как да се държи във висшето общество, как да се облича сдържано и с много вкус.

„Богдан не искаше да влиза във властта, но Борис не го остави на мира, докато не прие. Още преди да стане министър-председател, царят оставаше с него до късно в двореца, за да решават заедно проблеми. Много го ценеше“, споделя Филова с приятелка.
Богдан и Кита са предпочитани гости на всеки европейски бал, а на вечерите, давани от германските политици, им се отделя специално внимание, защото разговарят свободно на родния език на домакините. Евдокия е рядко изключение сред тогавашните съпруги на политическите мъже - не дипли клюки на кафе и бяло сладко, а присъства при тайните срещи на съпруга си в Германия, Италия и Унгария и по време на деликатни дипломатически преговори. Като истинска премиерша Филова се отдава на благотворителна дейност. В архивите са съхранени благодарствени писма за осигурени от нея топли обеди за сирачета и работни места. В едно от тях от 1941 г. читалището в Самоков е признателно за изпратените 100 000 лв. за създаването на музей. (По ирония на съдбата Филова изкарва в градчето последните години от принудителното изселване от София и от живота си.) Думите в благодарственото писмо звучат пределно актуално: Тези хиляди левове струват повече от милиарди защото са дадени в сегашния материалистичен век, когато се мисли само за ядене и пиене.“

Семейство Филови имат общи интереси не само в политиката, ами и в изобразителното изкуство и музиката. В бележника си професорът е отбелязал, че за неколкомесечен престой в чужбина са посетили 32 оперни представления и още толкова концерти. Отметките за тях говорят за разбиране, вкус и увлечение по сериозната музика.

Еуфорията от 1941-1942 г. изтлява. Двамата чувстват, че провалите на Третия райх на фронта вещаят техния личен провал. Приятелите им се отдръпват и заживяват в изолация, отдадени един на друг. „И цар Борис, и съпругът ми бяха умни хора и виждаха накъде вървят нещата - признава Филова. - У тях все повече назряваше решението да търсят изход. Много трудно беше. Накрая обсъждаха три варианта: единият през Турция с пратеник да се свържат с англичаните, вторият цар Борис при пътуване навън да се съюзи с чужди дипломати и заедно да намерят връзки, за да се измъкнат от съюза с Хитлер, с когото все по-трудно ставаше да се разбират. Трети вариант - наш дипломат в Швеция да опита да се свърже с русите дори. Но събитията изпревариха тази възможност - и първият, и вторият вариант бяха осуетени от предател. У нас предатели винаги е имало…“

Филов и другите двама регенти - княз Кирил и ген. Никола Михов, са арестувани в Боровец няколко дни след 9 септември 1944 г. Те са изпратени в Съветския съюз и три месеца ги разпитват в Подмосковието. Филов дори поисква да го съдят руснаците и да изтърпи наказанието си там, притеснен от мъстта на новите български управници. В София го обвиняват, че е подписал Тристранния пакт. На 5 януари 1945 г. на бившия регент е връчен обвинителният акт, с който е осъден на смърт от Народния съд като виновник за въвличането на България във Втората световна война на страната на хитлеристка Германия. Смъртната присъда е изпълнена в нощ­та на 1 срещу 2 февруари 1945 г.
Жена му е изселена в Дулово. До края на живота си покрусената вдовица всяка сутрин трябва да се разписва в милицията. В началото тя живее в колиба без ток и вода и преживява с картофите, които милозливи селянки й носят, защото няма право да работи. Никой не смее да я заговори, понеже се бои, че бдителни граждани веднага ще напишат донос, че общува с „враг на народа“. Дори в прогнилата колиба Евдокия държи до главата си портрет на съпруга и на свекърва си Елисавета като благодарност, че е отгледала прекрасен син. Чак когато я преместват в Ловеч, й разрешават да дава частни уроци по немски и френски, за да се издържа. За кратко Кита успява да се прибере в София и се настанява в приземното портиерско жилище, където живеят семейството на сестра й и престарялата й майка. Щастието да бъде с близките си не трае дълго. Настанилата се в апартамента й сестра 
 

(в. Преса, печатно издание, брой 14 (720 от 15 януари 2014)