32186 | 25 септ. 2012 | 14:15

Нуждаем се от спокоен поглед към историята, смята проф. Иван ИЛЧЕВ, ректор на СУ „Св. Климент Охридски“

Иван Илчев е роден на 25 юни 1953 г. в София. Завършва столичната английска гимназия и история в СУ „Св. Климент Охридски“. Последователно е асистент в Историческия факултет на СУ (1978 г.), кандидат на историческите науки (1981 г.), доцент (1990 г.). През 1993 г. става доктор на историческите науки, а през 1995 г. - професор по нова и най-нова история на балканските народи. Декан на Историческия факултет на Алма матер от 2003 до 2007 г.. Днес е втори мандат ректор на СУ. Автор на многобройни статии, монографии, книги. Син на историка акад. Илчо Димитров (1931-2002).

Интервю на Таня ДЖОЕВА за вечните привилегии на елита, обществените норми и безкритичното прилагане на чужди модели

- Проф. Илчев, традиция е година преди парламентарни избори радикалните промени да спрат и електоратът да бъде ухажван. Това важи и за реформата в образованието. Как ще се отрази принудителната пауза върху училищата, университетите?

- Много бих искал през тази една година образованието да бъде ухажвано. Надявам се да доживеем да видим и това!

- Разбирам иронията ви. Трябваше обаче да се приеме закон за висшето образование.

- Няма да се приеме. В интерес на истината не е лесно да се направи такъв закон. Журналистите обикновено боравят с обобщени понятия, такова е и „образованието“. А в него има различни лагери. По един начин дърпат частните университети, по друг - държавните. Едни са интересите на университети, където повечето специалности са печеливши, като икономическите или медицинските, други - на класически университети като Софийския, Пловдивския, Великотърновския. Трудно е да се приеме закон, който да удовлетвори всички.

- Докато чакаме съвременната реформа, данните на PISA (Програма за международно оценяване на учениците) са тревожни - 41% от българчетата са под критичния праг на грамотност и не умеят да мислят аналитично. В същото време имаме завиден брой висшисти. Това не е ли парадокс?

- Първо, този завиден брой висшисти са рожба на друга училищна система. Второ, трябва да правим разлика между висшист и човек, който има диплома за висшист. Трето, трудно се правят сравнения между несравними неща. Когато четем международни изследвания, нека имаме предвид, че в България имаме голяма група население, която трудно се адаптира към съвременните условия. Заедно със Словакия сме на първо място в Европа по отношение на тази група и една немалка част от данните идват оттук.

- Говорите за ромското население. Като недостатък на българското образование все по-често се сочи липсата на гражданска култура, за която би трябвало и училището да е отговорно.

- Като изключим дирижираната пропаганда след 9 септември 1944 г., българското образование никога не е било хвалено. Нееднократно се цитира, че в селата най-важните хора някога били даскалът, кметът и попът. Но по онова време учителят е бил едва ли не единственият интелигентен и образован човек в селото. Сега родителите на една трета от децата поне имат същото, ако не по-високо образование от това на учителите на техните деца. Няма как учителите да бъдат този тип авторитет, какъвто са били преди.

Проблемите след 1989 г. дойдоха оттам, че много хора сбъркаха две сходни думи - свобода и слободия. Ние сме много силни и по безкритично приемане на чуждо мнение - било то комунизъм или либерален капитализъм. По същия начин в образованието безкритично се приемат суперлиберални модели, които не работят и в други държави.

Но нека не бъдем суперкритикари. Нивото на обществото е такова, че не може да насочи пари във всички сфери, в които изоставаме. Правят се и добри неща. Често пътувам и виждам маса ремонтирани училища с европейски пари.

- Не се строят само спортни зали...

- Не. Има промяна и в заплащането на учителския труд. Добър учител в добро училище в момента получава заплата колкото доцент от СУ. Още през 30-те години на миналия век наш финансов министър казва, че колкото и дълга черга да предложиш на българина, голите му пети винаги ще излъскат от нея. Такава ни е психологията.

- Как се отнасяте към идеята да направим библиотеки в моловете, както препоръчват от Евросъюза?

- Защо не?! Подобни експерименти бяха правени на много места по света. В лондонското метро оставяха книги, всеки можеше да ги чете свободно с молба да се връщат. Ако на някого много му е харесала книгата, може да я задържи, но да остави друга.

- Когато ви поканихме за това интервю, откликнахте с предложение да говорим за успехите. Кои успехи имате предвид?

- Например само през последната седмица подписах спечелени проекти за повече от 11 милиона лева. Има за какво да бъдат поздравени колегите. Науката, която правим, се крепи на тези проекти. Държавната субсидия за Софийския университет е 26 милиона лева - отделно 10 милиона лева, които отиват директно за студентите, а за наука са към 800 хиляди лв. Миналата година, преди да започне този нов цикъл, сме привлекли проекти общо за 21 милиона лева. Та това за мен е безспорен успех.

Първи минахме гросмайсторската линия в програмата за студентска мобилност „Еразъм“, която позволява да се учи за определено време в европейски университети. За гросмайсторско ниво за един университет се смята програма „Еразъм“ за 1 милион евро.
Имаме три бакалавърски и 23 магистърски програми с близо 550 студенти, където се преподава на чужди езици.

Наскоро студентка разпалено ми обясняваше, че за четири години в областта на информационните технологии нищо не се е променило в СУ. Но когато тя е започнала да следва в Алма матер, никъде в университета не е имало свободен достъп до Wi-Fi. Сега има навсякъде. Обикновено, и това е нормално, всеки иска всичко, и то сега. Но е трудно да се постигне.

- Исторически ли се е наложило черногледството у нас?

- Човек обикновено смята, че успехите му се полагат, а проблемите не ги е заслужил. Не е само наша черта. Англичаните казват за себе си, че английски национален спорт е да ухапеш ръката, която те храни.

Но е вярно, че ние сме по-песимисти, по-подозрителни. Пътешествениците през XIX и XX век винаги правят разлика между българите и съседните народи. Много се хвалим, че сме гостоприемни. Не е така. Всички, които са ни посетили, единодушно твърдят, че по-добре се чувстват със сърбите, защото са по-весели, с гърците - също. Българите са мрачни, рано стават и отиват на нивата да работят, не сядат да пият до късно. До Освобождението почти няма кръчми в България. Освободените българи били силно впечатлени, когато идват руснаците и започват да пият ракия и да замезват. Българите по онова време са пиели вкъщи вино, и то малко.

- Пречи ли на развитието ни липсата на положително мислене?

- Не е чак толкова лошо човек да не е голям оптимист. Помня една конференция в началото на 90-те години във Вашингтон. Лекторите от всички източноевропейски държави бяха силно въодушевени как Европа и САЩ ще ни помогнат след промяната. Единствено аз внесох дисонанс. Изтъкнах, че не сме вече в стратегическата игра, че не сме привлекателен пазар и че каквото и да направим, ще трябва да го правим сами, колкото и несъвършено да е то.

- Е, направихме го. Днес забелязвате ли опити за реабилитация на Тодор Живков, както предупреди наскоро президентът Росен Плевнелиев?

- Да. Реабилитацията е дело на хора, които изначално не са вярвали в пропагандата срещу Тодор Живков. Сега могат по-откровено да си го признаят.

- Има ли все пак какво да харесваме от онова време?

- Нуждаем се от по-спокоен поглед върху историята. Забравяме, че в България има продължителна Гражданска война, която започва през 1923 г. с преврата срещу правителството на Стамболийски. Тя минава през септемврийските и юнските бунтове, през ужасяващия априлски атентат през 1925 г. в „Света Неделя“. През Втората световна война имаме разстрела на децата в Ястребино, но имаме и другата страна - партизани отрязват главата на невинен пъдар, защото го подозират в предателство, и я закачат на електрически стълб.

Историята е сложна и хич не е приятна. Да не говорим за Народния съд, когато наред с виновните са избити маса хора без никаква причина. От друга страна, по време на социализма са дадени възможности за социален напредък.

- Ние искаме обаче да четем историята просто.

- Е, не става просто. Историята не е „да“ и „не“.

- Вече имаме свободен достъп до архива на БКП. Дали ще научим нещо ново от документите?

- Вие ще научите. Поздравявам Държавна агенция „Архиви“ за идеята документите да бъдат достъпни в интернет. Всички, които се интересуват от историята, могат да черпят информация от изворите. Професионалните историци сме запознати с тях.

- Вас какво най-много ви впечатли? Привилегиите на елита на БКП, начинът на вземане на решения, например за възродителния процес?

- И тези документи не дават точен отговор кой е взел решението за възродителния процес. Илюзия е, че Тодор Живков е заповядал на турците да заминат за Турция. Сред тях винаги, от Освобождението насам, е имало силно желание да емигрират. Винаги я е имало и сложната игра на пинг-понг между България и Турция: пускаме ги, не ги пускаме. Всяка страна е опитвала да спечели нещо.

Въпросът за привилегиите пак е сложен. Извинявайте, сега на пътя ме изпреварват 20-годишни момчета с БМВ-та. Не зная колко струват автомобилите, но цената им е далеч от пожизнените спестявания на един ректор. В „Дванайсетте стола“ Остап Бендер подаряваше книга, чието първо изречение гласеше: „Всички големи богатства са натрупани по нечестен начин.“ Някога имаше привилегии, има ги и сега.

- А загубихме ли обществените норми в объркването между свобода и слободия? Покрай новата учебна година се появиха тетрадки с чалга певици. Пазарът ли трябва да решава съдбата им, да ги забраним ли, да задаваме норма на обществено поведение?

- Нормите се възпитават. Има една интересна, все още неиздадена хроника на семейство Арие. За съжаление не може да се намери българин, който да даде пари за отпечатването й. Семейство Арие са едни от най-богатите евреи, живеят в Самоков през XVIII-XIX век. Притежавали са най-хубавата къща в България. В хола имало място за оркестър, който да свири на гостите.

Хрониката се е водила в продължение на близо 150 години от членове на семейството. Впечатли ме запис от началото на XIX век, където се казва, че не е морално, като въртиш търговията, да искаш повече от 10 процента печалба. Помислих си, че това важи за много други неща в живота. Трябва да имаш норма - не на печалба, на поведение.

- Позволете да ви върна към Софийския университет. Вашите наблюдения - към какви специалности расте интересът?

- От години не мога да отговоря на този въпрос. Непредсказуемо е. Няма интерес към специалности, които дават добри перспективи. Например архивистика в Историческия факултет. В България има глад за подготвени бюрократи в добрия смисъл на думата, запознати с нормите на деловодство на Европейския съюз. Има обаче интерес към корейския език. От друга страна, съм категоричен противник на идеята, че университетът трябва да създава кадри единствено за нуждите на пазара. Нуждите се променят, понякога бързо. Пет години преди Стив Джобс никой не си е представял, че ще трябват информатици.

Добрият университет възпитава в дух на търсене на истината. Когато някой търси истината, той ще може добре да се пласира в много области.