18111 | 21 септ. 2014 | 15:34

Интервю на Аделина ДЕЛИЙСКА за историята и желанието да сме с най-добрите

Проф. Илия Тодев (1952 г.) е доктор на историческите науки от 2003 г. Той става директор на Института за исторически изследвания при БАН през 2012 г. Основните му изследователски дирения са в полето на българската история. Професионални интереси има и към балканската и европейската история, църковната история, Източния въпрос, Просвещението.

Какви са историческите поуки за нас, българите, 105 години след 22 септември 1908 г., проф. Тодев? И какъв празник е за нас Денят на Независимостта?
- 22 септември 1908 г. е един от шедьоврите в новата българска история. Той е част от славна поредица големи успехи - заедно с Освобождението 1878 г., Съединението 1885 г. и Първата Балканска война (1912-1913 г.). Обявявайки независимост, страната ни става равна по права с другите цивилизовани народи, нейният владетел отново взема титлата „цар” - и сякаш възкръсва времето на Симеон Велики и Иван Асен II. За съжаление това се оказва само нереализирана потенция. Възгордял се и загубил мярка, новият български цар прави поредица от грешки, за които още плащаме. Най-важната поука може би трябва да бъде: „Не забравяй, че гордостта ненапразно е един от седемте смъртни гряха, и гледай да успяваш в смирение и умереност!“

- Може ли да се направи аналогия между нашия Ден на Независимостта и американския празник на 4 юли?
- 22 септември най-удобно кореспондира с 4 юли – Деня на американската независимост. Мисля, че този празник прави миналото ни по-конвертируемо, по-удобно за вписване в общата история и по-правилно за разбиране от страна на другите народи. Разбира се, тук някой веднага би казал иронично - барабар Петко с мъжете. Има в българския манталитет големеене, желание за мерене с най-доброто, с най-голямото, с най-ценното. На моменти това може да предизвиква снизходителни усмивки, но то заслужава уважение и подкрепа, защото издава амбиция да се върви в крак със стандарта, с образеца, с първенеца. Този императивен стремеж към върха е нещо, което трябва да ни създава самочувствие - макар често да изпитваме и огорчение, защото конкуренцията за челните редици е голяма.

- Защо през годините имаше опити за омаловажаване на тази дата?
- Така е, има опити за омаловажаване на 22 септември с различни аргументи. Например, че независимостта в модерния свят е фикция, че всички страни в една или друга степен са взаимно зависими. Или пък, че нашата независимост винаги напомня стария виц, в който се казва, че най-независима е Албания – защото от нея нищо не зависи. Независимостта директно ни води към Първата световна война, в която правим най-непоправимата грешка през новата си история - затова ли трябва да тачим 22 септември?
Във всички тези твърдения може да се открие по зрънце истина - което означава, че не бива да абсолютизираме Независимостта. Но основателните възражения не означават, че трябва да я подценяваме. Тя отстъпва по значимост и по блясък на Освобождението и на Съединението, но е безусловно необходима по пътя ни към света на цивилизованите народи. Трябва винаги да помним, че независимост не означава непременно отсъствие на задължение да се съобразяваш с другите. Независимостта не е в това да налагаш безогледно волята си, тя е на първо място признание за легитимност на твоя интерес и оттам идва по-добра възможност да браниш този интерес – което обаче зависи и от твоята способност за просветено и отговорно мислене и поведение.

- В онзи момент държавата ни на кого е можела да се опре за подкрепа и помощ?
- България получава подкрепа от Австрия и Русия – което като че ли подсказва, че противоречията, които водят до Първата световна война, не са били чак толкова непримирими. За съжаление, обаче, обикновено именно в Босненската криза 1908 (такова е официалното име на Източната криза, в рамките на която България се сдобива с независимост) се търсят корените на Първата световна война. Защото на извършеното едновременно с българската независимост анексиране на Босна и Херцеговина от страна на Австро-Унгария сърбите отговарят със засилен тероризъм, чрез който се стига до Сараевския атентат 1914 г., който пък води до Австро-Сръбска война, която почти автоматично прераства в световна.

- На 22 септември 1908 България отхвърля суверенитета на султана и става независима. Удобно ли е това събитие за една равносметка - например какво ни е дала и какво ни е отнела Османската империя?
- За съжаление, Османската империя не ни е дала нищо. И не би могла да ни даде – дори да бе искала. Защото тя е безплодна, не е създала нищо стойностно. За османците главната ценност е завладяването на чужди земи и народи и застоят в господство, не съзиданието, не творчеството и напредъкът. Не с толерантност, както някои техни днешни апологети претендират, се отличават те, а с безхаберие и високомерие. Те са ограничили възможността ни за самостоятелно развитие в контакт с европейската цивилизация. На всичкото отгоре немюсюлманите в тяхната империя са били безкомпромисно дискриминирани. Нелепо е, макар въпреки това сега да стана твърде модно, да се възхвалява и разкрасява Османската империя и да се настоява за нейното възстановяване. Много добре е да има помирение и побратимяване между българи и турци - но не за сметка на историческата истина, не чрез възхвала на една съвършено недостойна империя, която заслужава само осъждане.

- Продължава ли процесът на пренаписване на историята, което започна в годините на т.нар. преход?
- Ами, „пренаписвачите” хвърлиха значителни сили в битката, завоюваха позиции и сега се опитват да ги задържат. Мисля, че е време професионалистите да започнат контраофанзива и да възстановят авторитета на научната история.

- Кой е виновен според вас за поредния гаф с учебника по история за третокласниците и защо се случват такива скандали през последните 20-ина години?
- Причината е в неправилното отношение към историята и историците. Трябва да се разбере, че историята е част от националната сигурност. Ако едно общество не си пише сам историята, то ще бъде принудено да се задоволява с чужда история - а това означава, че то ще консумира чужда пропаганда, сиреч ще приема чужди интереси за свои, а своите за чужди. Българското общество трябва да се интересува не само кой е написал един или друг исторически текст, а и кой е платил за това.

- Вярно ли е, че чужди фондации като тази на Сорос, „Америка за България и др. се месят в тези процеси?
- Мисля, че да.

- Как трябва да се пишат учебниците по история и кой трябва да ги списва?
- Основната грижа трябва да е на съответните институти от БАН - защото те са професионалисти, защото техните заплати идват от джоба на българския данъкоплатец, защото в устава на БАН е записано изрично, че те са длъжни да се съобразяват безусловно както с общочовешките ценности, така и с националните интереси и традиции. Това е гаранция за качество и обществена отговорност на предлаганото познание.

- Липсва приемственост между поколенията, това помага ли ни или повече ни вреди?
- Донякъде помага, донякъде пречи. Междупоколенческите търкания са нещо естествено, няма как да постигнеш нещо, ако не оспориш статуквото – а това означава конфликт с неговите творци и бенефициенти, т.е. с по-старите. Но няма и много да постигнеш, ако сляпо рушиш и разчистваш до гола поляна. Необходим е разумен консерватизъм – хармония между дозирано отрицание и разумно възприемане, между отстраняване на негодното и надграждане върху ценното и здравото. Постигането на интергенерационна хармония е изключително важно, мисля си даже, че главно на нея се дължат постиженията на успешните общества.

- Не се отърсихме и от синдрома „Големият брат“, какво не ни достига, та все търсим протекциите и закрилата на някого?
- Търсим здрави опори, това е нормален, чисто човешки рефлекс. Но си мисля, че причината за това поведение не е само в нас. Много често така ни манипулират, че да се чувстваме малки и застрашени.

- На какво се дължи крехкото ни национално самочувствие?
- Липсват надеждни авторитети, които да ни обясняват кое какво е. Имаме църква, имаме академия, интелигенция, но те са подложени на гонения и са възпрепятствани да ни бъдат достойни водачи. Затова чакаме спасители от къде ли не и се мятаме като риба на сухо.

- Адекватна ли е външната ни политика сега според вас?
- Не мога да кажа, че познавам в детайли и по сигурни източници днешната ни външна политика. Все пак, имам чувството за известен дисбаланс. Трябва да помним, че сме на важен световен кръстопът и призванието ни е да бъдем посредници, помирители, модератори между Изтока и Запада, между Русия, Европа и Америка. През XX век все вземахме страна и това не свършваше добре за нас. Днес трябва да се пазим от конюнктурни филства и фобства и да се водим на първо място от националния интерес. Трябва да помним, че Западът ни е ценен приятел и пример за подражание, а Русия - близък съсед и роднина; и затова трябва да се стремим между тези два полюса да има мир, разбирателство, сътрудничество. За нас това е най-изгодно - а и най-достойно. Крайно време е да започнем да се отърсваме от пещерния прагматизъм и да помним, че съществува понятието национална чест.

- Младите хора интересуват ли се от историята?
- Да - и е важно техният интерес да бъде правилно удовлетворяван.

- Историческата памет ли определя нашата национална самоличност?
- Да, до голяма степен. Ние сме толкова продукт на миналото, колкото и на представата си за него - дори може би и повече.

- „Без борба няма победа“ - това ли е нашият път, за да продължим напред?
- Това е един красив и полезен девиз.