56904 | 22 септ. 2014 | 09:20

Авторът на “Изворът на белоногата” издъхва, преди да честват 50-годишната му писателска дейност

Петко Р. Славейков
(1827-1895)

На 5 май 1895 г. във в. „Новини“ излиза обширна статия, в която покрай шумотевицата около празнуването на 25-годишния литературен юбилей на Иван Вазов се напомня, че има и други писатели, които също заслужават подобно тържество. Споменава се Петко Рачов Славейков. Близо месец по-късно, на 5 юни, в. „Знаме“ се обявява против честването на Вазов и препечатва статия от в. „Пловдив“. В нея се казва, че Вазов още не бил узрял за подобно тържество, след като за честване на 50-годишния писателски юбилей на Славейков нищо не се чува.

Нападките дипломатично решава да смекчи Вазовият приятел Стефан С. Бобчев в книжка №6 на издаваното от него списание „Българска сбирка“. „Може ли да става въпрос в българската книжнина за това: пада ли се на П. Р. Славейков един юбилей приживе? Между светлите имена, с които е украсена историята на нашата книжнина от 50 години насам, името на П. Р.­ Славейков и неговата деятелност създадоха един период в книжовната ни история, както по-късно е създал един период и Иван Вазов... Не се вижда единият юбилей да се свързва с другия...“ 

Докато траят вестникарските препирни, дядо Славейков от месеци е болен и на легло. В началото на 1895 г. при него отиват съпартийците му от Либералната партия Петко Каравелов и Драган Цанков. Славейков едвам говори, а сълзите от гаснещите му очи изразяват чувствата, които го вълнуват при радостта от срещата с двамата стари приятели. За него се грижат синът му Рачо и дъщеря му Донка, които трудно допускат чужд човек около баща си. „Той стоически посрещаше ударите на съдбата, докато трети удар тури край на земното му битие на 1 юли, часа до 9 вечерта“, спомня си синът.

Така дядо Славейков не доживява до готвения в негова чест 50-годишен писателски  юбилей и вместо приветствени слова и цветя от цялата страна към София политат съболезнователни телеграми, а софийските улици са облепени с некролози. Петдесет и пет са венците по време на погребението, каквото столицата дотогава не познава. Шествието тръгва от дома на дядо Славейков на едноименния днес площад, минава по улица „Левски“, покрай двореца, по улица „Търговска“ към черквата за опелото. Безбройният народ следва траурната колесница и после - до гробищата.

В речта си д-р Беньо Цонев, по-късно професор, казва: „Неговата огром­на книжовна дейност смайва човека, щом си помисли, че Славейков бе самоук човек и всичко е постигнал с извънредния си труд, без училища, без учители. А Славейков какво не е бил, какво не е писал? Учител и политик, вестникар и поет, писател и преводач, филолог и историк…“

„Защо българският народ дължи безкрайна приз­нателност към

светлия образ

на дядо Петко Славейков?“ - пита 32 години по-късно, през 1927 г., писателят класик Константин Константинов. За да си отговори, той предлага мислено да се пренесем във времето, наречено от Иван Вазов „тъмнини дълбоки“ в „Епопея на забравените“, когато българският народ робува на турци и гърци, а името „българин“ е срамно. Но ето че се появяват Отец Паисий, Софроний Врачански, Неофит Бозвели, д-р Петър Берон, братя Миладинови, Априлов и Палаузов, д-р Селимински, Петко Р. Славейков, Добри Чинтулов, Любен Каравелов, Георги Раковски, Хаджи Димитър и Караджата, Васил Левски, Ангел Кънчев, Христо Ботьов...

Портрет на дядо Славейков от Иван Мърквичка

„Кое вдъхновяваше тия хора за тяхното огромно, мъченишко и лъчезарно дело?“ - пак се пита Константин Константинов. - Защо сред тях блести с непомръкваща светлина и образът на дядо Славейков? Защото съдбата с пълни шепи е струпала в него богатства от мъдрост, поезия и дела, които той раздава после на всички с щедра и любеща ръка... Самият негов живот е цяла приказка: от град на град, от село на село, едновременно и ученик, и учител, свикнал с всички тегла и затова още по-безстрашен по пътя си.“

„Кой българин в Цариград не помни оная светла, весела фигура на баща ми, винаги бод­ра и бдителна, винаги нащрек, щом се касае до общите народни интереси?“ - риторично започва спомените за баща си синът му Иван. И наистина животът на поета, вестникаря, събирача на народни умотворения, общественика Петко Рачов Славейков е като ненаписан драматичен роман.

Дядото на Петко Славейков според сина му Рачо e от Якоруда, а според сегашни потомци - от Банско. Той убива някакъв турчин, който го кара да го пренесе на гръб през реката. И след това бяга в Търново. Неговият син Рачо Казанджията - бащата на Петко Славейков, се препитава с медникарство. Донка, майката на Петко, е от рода на Бюлбюлците (бюлбюл на турски значи славей) от търновското село Вишовград.

Петко Славейков се ражда на 17 ноември (стар стил) 1827 г. в Търново при драматични обстоятелства. Донка и нейна съседка, и двете бременни, тръгват рано сутрин за черква. На улицата ги пресреща пиян делибашия, вади ножа си и го забива в корема на съседката. Ужасената Донка успява да избяга,

скрива се
в мазето

и там ражда Петко - в седмия месец. Четирийсет дни по-късно умира и той остава сирак. Баща му го дава на една сиромахкиня, а баба Рунда, която акушира на майка му, ходела чат-пат да наглежда пеленачето. Тя предупреждава Рачо Казанджията, че сиромахкинята не гледа добре сина му, и това го принуждава да побърза повторно да се задоми. Тъй като е на години и с голяма дребна челяд, никоя го не ще, докато накрая Рачо взема за жена съседка, позастаряла мома, която толкова добре се грижи за Петко, че той я приема не като мащеха, а като истинска майка.

Рачо Казанджията, като вижда, че Петко е ученолюбив, не му пречи и не го насилва да учи занаят. На 16 години Петко Славейков става учител в Долната махала на Търново. Съчинява изобличителна песен за бившия Търновски митрополит Панарет и наследника му Неофит.
Хонорарът за младия поет са арест и една кошмарна нощ в кокошарника на митрополията. Цяла нощ Славейков ходи от стена до стена, хапан от бълхи. Но не забравя думите на стария клисар дядо Колю, който, като му донася малко хляб и маслини, му казва: „Да би мирно седяло, не би чудо видяло!“ По-късно той започва да записва български народни песни и пословици, част от които били отпечатани от руската императорска академия на науките и от фрацузина Огюст Дозон, а някои ползвал в съчиненията си и Раковски.

Понеже търновският владика го преследва и Славейков не може да се задържи като учител никъде, той отива през 1849 г. в Трявна, където учителства три години. Проф. Боян Пенев, който се канел да пише биография на дядо Славейков, но не успява поради ненавременната си смърт през 1927 г., пише, че тия

скитания и приключения

както и по-нататъшните са от особено значение за духовното му развитие. Славейков успява да се запознае отблизо с простия народ, да изучава неговия бит, неговото минало, неговите политически творения - изобщо всичко онова, в което се е проявил националният му дух. „Постоянно изложен на преследвания, принуден сам да си пробива път в живота с труд и със собствени сили, без да очаква подкрепа от някого, той развива своя борчески мъжествен дух, приучава се да се отнася със стоическо спокойствие към най-тежките изпитания, към най-жестоките гонения, навиква да преодолява всички онези пречки и неблагоприятни условия, които биха сломили и отчаяли един човек с по-слаба воля, с изтънчени нерви, с болезнена натура и с по-малко вяра в себе си“ - допълва Пенев.

Иринка Славейкова с децата си. В скута й е бъдещият поет Пенчо Славейков.

В Трявна Славейков най-напред се влюбва в попската щерка, но на 25 януари 1853 г. се жени за дъщерята на трев­ненския първенец Иванчо Райков - Иринка. Бъдещият му тъст подскача, че за зет му се гласи беден учител и начинаещ поет. Но Иринка избягва със Славейков и бащата се предава. В деня на венчавката Петко няма чорапи, та заема от съседите. Тъст му после купува къща на младоженците. В края на същата година Славейков напуска даскалъка и за повече пари става секретар на плевенския владика Доситей, който врагува с търновския Неофит. През 1854 г. заминава за Цариград, а на връщане в Трявна турци разбойници обират и него, и спътниците му в Сливенския Балкан. Когато разбойниците решават да заколят обраните, почват със Славейков. Той обаче вижда сред плячката аленото фесче, което носи за подарък на едногодишния си син Иван. Много се натъжава и замолва разбойниците да го пощадят заради детето му. Те се смиляват и пускат всички пътници, които голи и боси стигат живи и здрави в Елена.

През 1856 г. Славейков отново заминава за Цариград с мисия за премахване на владиката Неофит и най-после успява да надвие врага си. 

След драматично учителстване в Ески Джумая (сега Търговище) семейство Славейкови се прибира в Трявна, а Иринка отказва по-нататък да следва съпруга си и да напуска уютния си дом. Тогава се появява американският мисионер д-р Лонг, който скланя Петко да му помага в превода на Библията от черковнославянски на съвременен език и поетът се премества в Цариград. Успоредно с превода Славейков продължава издаването на сатиричния си вестник „Гайда“. Заменя го през 1866 г. с „Македония“, който става стожерът на борбата за църковна независимост на българите. В статиите на Славейков личи неподкупната му и чиста съвест на публицист, проникването му в обществените условия и искреното му желание да служи на народа си, да му се посвети до такава степен, че да забрави себе си.
През две или три години той си идва от Цариград, в резултат се ражда ново дете в семейството. Предварително известява другарите си в Трявна, с които си

урежда пиршество

като всеки от поканените донася приготвени у дома му гозби. Славейков праща сина си Рачо да доведе цигуларя Кулата и бандата му. Към уреченото място най-напред вървят мъжете с шишенца ракия, следват ги жените им, а по-големите момчета носят гозбите и бинлиците, пълни с руйно вино.

При приближаване до мястото на пиршеството музикантът Кулата - с още един цигулар, кларнетист и тъпанар - посреща пристигащите с марш. Сетне засвирват други напеви, докато всички гости пристигнат.

Жените редят общата трапеза с млинове, печени агнета, прасета, кокошки, суджуци, пастърми, сирене и каквото друго човек се присети. В това време съпрузите им си пийват ракийца. Само старите жени имат право и те да ударят по една според обичая. Поп Койо благославя трапезата, прекръстват се и захващат с яденето, след което пеят народни песни. Славейков държи, пие, но не се напива. Неслучайно той съставя първата българска готварска книга, която отпечатва в Цариград през 1870 г.

На следващата 1871 г. излиза преводът на Библията, осъществен от Българското библейско дружество, от Албърт Лонг, Илайъс Ригс, Христодул Сичан-Николов и Славейков, за който синът му Пенчо Славейков пише: „Преводът на Библията тури край на езиковата безредица, на боричкането на разните наречия за първенство и се установи литературният език. След появяването на Библията на бял свят заглъхват разприте между разните български говори и източнобългарският говор става общ език за всички ратници на мисълта и националното съзнание.“

Охолните години приключват, от вестници и книги няма печалби. Започват загубите в живота на дядо Славейков. В Стара Загора по време на Освободителната война изгарят ръкописите му, убиват и най-голямата му любов - Катерина Стойоглу. Покрай тях обаче през 1873 г. той създава известната си поема „Изворът на Белоногата“.

След Освобождението Петко Славейков е сред водачите на новообразуваната Либерална партия. През 1878-а се установява в София и активно участва в изработването на първата ни конституция. През март 1880-а е избран с огромно мнозинство за народен представител и оглавява Второто Обикновено народно събрание. В края на същата 1880-а става министър на просветата в правителството на Пет­ко Каравелов и пише „Инструкция по училищното дело“. А от началото на 1881-ва приема да оглави в същия кабинет ведомството на вътрешните работи. Длъжност, на която се връща и през 1884-1885 в новото правителство на Каравелов, след 3-годишен престой и учителстване в Пловдив по време на Режима на пълномощията (1881-1883), който действа по военни закони и не спазва Търновската конституция. Като вътрешен министър издава заповеди за

по-хуманно отношение
в затворите

дори закрива 16 като излишни, ограничава продажбата на взривни вещества...

През януари 1885-а в писмо до Народното събрание подава оставката си  с мотива, че „не може да работи за България така, както би искал, поради влошено здраве и напреднала възраст“, факт уникален в нашата история.

След Съединението през 1885-а е назначен заедно с д-р Георги Странски и Йоаким Груев за временен управител на Пловдивска област, но скоро - при избухването   на Сръбско-българската война, заминава на фронта като представител на Червения кръст.

Седем години по време на режима на Стамболов (1887-1894) дядо Славейков е подложен на тормоз и домашни арести заради русофилските си идеи. Жертва на ­острастени политически борби, той на дело преживява в последните си години изповедта си в стихове от 1875 година:

С идеали все боравих -
всичко друго смятах грях,
с тях и себе си забравих,
на света свят не видях.

В къщата музей на Славейкови в София пазят интериора от времето, когато поетът е бил министър.