Последните книги, които Владо Даверов издаде, са „Ягодовите полета I“ - портрети на починали приятели, и два нови криминални романа. Роден е в Плевен през 1948 г., завършил Немската гимназия в Ловеч, описана в романа му „Вчера“, екранизиран от Иван Андонов. Работил е във вестници, бил е редактор в киноцентъра „Бояна“, шеф на кинодирекцията в БНТ. Сред отличията му са „Южна пролет“ за дебют в литературата, международната „Балканика“, Първа награда от Московския фестивал, Гран при в Сан Ремо. Написал е още романите „Ангели небесни“, „Г-н директорът на пристанището“, поредицата за ДС, сценарии като „Царска пиеса“...
С Владо Даверов се срещнахме в кафене до редакцията в сряда, ден преди телефонната му изява по Нова телевизия. Има видими следи по лицето от инцидент, въпреки тв шегата, че било само рекламен трик...
- Владо, наскоро беше герой от черните хроники. Медиите съобщаваха, че са те пребили пред дома ти. Но кой и защо?
- Не мога да кажа нищо повече.
- Прибирал си се от премиера...
- Връщах се от Търново, не от моя премиера. Представях мой съученик. След побоя се обадих на полицията. А те започнаха с въпроси. Питат те всякакви небивалици. Накрая им теглих една.
- Не преигравай. Научих, че не си подавал оплакване.
- Ами обади се ти на телефон 112 и кажи, че са те нападнали. Въпросите, които ще получиш, получих и аз.
- Не те чувам добре, мърмориш си под носа.
- Не мога да говоря хубаво, защото ми е счупен носът. А и устната не ми е зараснала още. Болят ме зъбите, бе, човек. Ядох боя преди 10 дена, бях като боксова круша. По-лошо от Кубрат Пулев изглеждах. Всичко стана за 10 секунди.
- И сега си отмъщаваш с две нови криминални книги?
- Започнах поредица от 10 криминални романа по действителни случаи, които навремето смятах да направя на филми, но не ми се отвори парашутът. Всяка книга е отделна история, героят е един и същ - инспектор Антоан Агаин. Името е измислено, но прототипът си е истински.
- И кой е той? Къде го срещна?
- Погребах го миналата година. А го срещнах в полицията, разбира се.
- По какъв повод?
- Ако си спомняш, направих три-четири криминални книги, за ДС след победата на демокрацията, тогава Ботьо Ботев (бивш шеф на отдел „Убийства“ в Националната полиция - б.р.) ми беше агентът. Той ме запозна с него. Това не са класически криминални романи. В тях има много тъга, има разкриване на престъпленията без наказание, както става в България - никой никого не може да осъди, никой нищо не може да докаже. Но един романтичен необичаен инспектор Агаин прави друго, само че му се случват жестоки неща. Убиват гаджето му, майка му. Изобщо - живее в България. То май другото няма смисъл да го обяснявам. А бях решил повече да не докосна компютър, да не видя бял лист.
- Защо?
- Има ли някакво значение. След като написах първата част на „Ягодовите полета“, си казах: „Ще направя все някога втората и после изчезвам, все едно съм умрял, защото няма никакво значение. Никой няма да забележи, че не пиша. Никой не се интересува от интелектуалците, които искам да запазя в паметта на хората в „Ягодовите полета“. А още по-малко кое е красиво и кое грозно в тоя шибан живот, дето ни се падна да го живеем. И се бях отказал напълно от писането. Огнян (Младенов, издателят му от „Световит“ - б.р.) ме измъкна от диванчето пред телевизора, гледах само мачове и затъпявах прогресивно. Сега съм доволен, че пиша, защото съм отново в живота. Интересно ми е да излизам. Видях колко е прекрасен Лъвов мост. Ето, виждам се с тебе, пия водка, карам се с децата си, отново съм жив. Поне нещо правя. А това е много важно - да вършиш нещо.
- Загатни някоя история.
- Какво да загатна, който иска - да ги прочете! Всичко се развива от 1993 г. насам с истинските имена на шефовете на полиции, историите са абсолютно истински, разбира се, има и художествени фантазии. Готови са „Часова разлика“ и „Мат на царицата“, довършвам третия роман, предстоят още седем.
- А казваш, че си се отказал от белия лист.
- Бях се отказал, преди да започна тези десет.
- Като някои наши политици си - сутринта казваш едно, следобед правиш друго.
- О, Господи, не... Тези книги ми помагат отново да се върна към живота. Не ме интересува нито дали ще стана Нобелов лауреат, нито дали някой ще ми обърне внимание.
- Имаш четири деца. Не е ли достатъчно това да те върне към живота?
- Някои от тях не ми говорят, как да ме върнат.
- Защо?
- Те искат да си седя на диванчето, да гледам телевизия, да не докосвам алкохол, да слушам мама и да си гледам внучето и да съм жив и здрав, защото много ме обичат.
- А ти защо докосваш алкохола?
- Правя точно обратното на това, което искат.
- След криминалната история на България някаква друга ще те вдъхнови ли?
- Ще трябва да си довърша втората част на „Ягодовите полета“. Ако съм жив и здрав, може да направя още някой хит. Като нищо, защото съм в страхотна форма.
- За кои приятели смяташ да пишеш сега?
- Виктор Пасков, Георги Трифонов, Иван Андонов... Най-трудно ми е за Виктор, защото моите отношения с него бяха изключително сложни, ние толкова сме се били, карали, плюли и обичали, прегръщали...
- Честен ли си напълно в тези истории?
- Не съм излъгал и една дума дотук. Ама може би ще излъжа по-нататък за туй-онуй. Много бели сме правили. Ама няма как да не съм честен към Георги Трифонов, който
беше прекрасен човек, към това, което направи Иван Андонов. Искало ми се е да напиша и за Тодор Колев, играл е в мои филми, и бяхме големи приятели в телевизията... Както и за Хачо Бояджиев. Още умувам. Моите портрети не са пъл- ни, това са само впечатления и щрихи.
- А не те ли притеснява, че сегашните поколения не познават тези имена. Едва ли не в скоби трябва да напомняме какво са написали, създали?
- Като кажеш Иван Вазов, трябва ли да пишеш „писател“?
- В „Ягодовите полета“ имаш спомен и за твоя добър приятел, талантливия драматург и писател, Георги Богданов... Помнят ли го?
- Имах лична среща със студенти от Великотърновския университет, да кажем, че са хора, които харесват това, което правя. Те не знаят кой е Георги Богданов. Книгата ги беше впечатлила, а не знаеха кой кой е, кои са Тома Трифоновски, Петър Ковачев...
- Владо, навремето Иван Георгиев, синът на големия актьор Гец, ми беше казал, че негови студенти в НБУ, при това в киноспециалност, не знаели кой е Апостол Карамитев, питали дали не е футболист.
- Театърът не оставя спомен, киното - да. Но великото достойнство на литературата е, че само тя съхранява вечността. Защо знаем за Александър Македонски?
- Според теб защо?
- Защото с него е вървял летописец.
- В „Ягодовите полета“ си написал чудесен портрет на Христо Фотев. Слава богу, името му се знае, но колко хора извън гилдията ще изрецитират докрай негово стихотворение?
- Той беше епоха, той беше град Бургас.
- А накрая почина в бедност в София.
- Когато го напусна, Бургас беше изчезнал за известно време. Сякаш някой бе изтръгнал душата на града. Има велики хора и те ще си дойдат на мястото.
- А портретите на сегашните „строители на България“ във вестниците не четеш ли?
- След като свалихте ГЕРБ от власт, не съм пипнал вестници, защото ми липсва енергията на ГЕРБ и цялата тая простотия.
- Ако не си разбрал, отново ГЕРБ е на власт.
- Не са.
- Ти вече си гербаджия, така ли?
- Не съм. Казах, че енергията им ми липсва. Аз искам нещо да се прави в тая страна. Година и половина не се премести един камък. Не понасям страна, в която нищо не става. Нищо не ставаше 20 и повече години, освен да се краде.
- Някога вярваше в Демокрацията за силна България?
- Тази демокрация за силна България е най-вредното нещо, което се е случвало на България. Не мога да си простя как съм се излъгал. Разбрах го и си признавам някои неща, като това, че нашето поколение се издъни изцяло. Ние не оставихме на децата си нищо.
- Напоследък всеки анализира този четвърт век от 10 ноември.
- За комунизма не ми е мъчно въобще. Но така да ме излъже Иван Костов...
- А сега на кого вярваш, с какъв „проект“ живееш?
- С каквото живее цяла Европа - в някаква каша. Защото не сме само ние в нея.
- Значи все пак, като седиш пред телевизора, не само мачове гледаш.
- Не съм изкуфял окончателно.
- Каза, че харесваш Лъвов мост.
- София стана европейски град. Харесвам всичко, което прави Йорданка Фандъкова. Много пътувах, връщах се в София, както някои си ходят на село. Сега пак пътувам, обаче не се връщам на село, а в европейски град. Имам стар приятел германец. Той вика: това е просто друг град. Някога беше партиен секретар в Източен Берлин, сега живее в Западен.
- Е, те вече си нямат стена, няма източни - западни.
- Има огромна нетърпимост между Изтока и Запада. Младите не искат да работят на Изток въобще.
- То и нашите предпочитат да работят на Запад.
- Много вярвам на младите. Познавам страхотни деца от компанията на малкия ми син, които ще оправят страната. Винаги съм бил повече оптимист. Но има неща, които ме отчайват.
- И кое най-вече?
- Не мога да проумея по какъв начин простотията се закрепи толкова мощно в България.
- Като втора кожа ни се е лепнала, нали?
- Не искам тая кожа.
- Нали си писател, какъв е твоят отговор?
- Опитвал съм се да си отговоря всякак, търсил съм, ровил съм, човъркал съм. Идва отвсякъде. Пък в същото време гледаш тия талантливи деца - Крисия, Хасан и Ибрахим, как пеят и свирят.
- Да, ама и тях сме на път да развалим ние, възрастните, то не бяха хвалби и почести от президент, депутати...
- Всеки гледа да се отърка. Познато ни е - някой вдигнал 300 кила и всички го посрещат на аерогарата, сякаш те са ги вдигнали.
19768 | 20 ноем. 2014 | 15:31




Мобилна верси
RSS
