25740 | 25 ноем. 2014 | 16:15
Протест в София с участието на студенти и ученици срещу Ньойския договор десет години след подписването му - 1929 г.
"Какво ви носим? Смърт. Онова, което носим, е най-тежката присъда“ - така отговаря на журналистите земеделският лидер Александър Стамболийски, когато на 27 септември 1919 г. българската делегация се връща от Париж с проекта за мирен договор след Първата световна война.
Хрониката на тази предизвестена катастрофа започва през януари същата година - тогава в Париж е открита международната конференция, на която
победителите започват да диктуват
на победените условията за мир. Сред победените е и България.
На 11 юни София е уведомена, че трябва да изпрати делегация на Парижката конференция. Оглавява я премиерът Теодор Теодоров (народняк) с трима министри от коалиционното си правителство - Венелин Ганев (радикал-демократ), Янко Сакъзов (широк социалист), Александър Стамболийски, а също и Михаил Сарафов, бивш министър и дипломат от кариерата.
Придружават ги още 35 души - съветници и секретари. Ден преди да отпътуват, са приети от царя, който е на трона едва от девет месеца и няма опит в политиката: „Борис се държал много резервирано... Не дал мнение по никой от повдигнатите въпроси“ - пише Константин Муравиев, секретар на Стамболийски, в делегацията. В края на юли българската делегация е в Париж. Настаняват ги в „Шато дьо Мадрид“, хотел в предградието Ньой сюр Сен, но ги третират почти като пленници - излизат в града само с предварително разрешение и са съпровождани от цивилен полицай. Лишени са от възможността да търсят подкрепа сред членовете на Парижката конференция.
„Безпомощността на България възбужда апетитите на всичките й съседи“ - телеграфира от София военният министър Михаил Маджаров. Меморандумите, които съставя нашата делегация, изобщо не са разгледани от победителите. Въпреки че представителството на конференцията е глобално - 70 делегати от 27 държави, съдбовните решения се вземат от т.нар. Съвет на четиримата - френския премиер Жорж Клемансо, британския Лойд Джордж, италианския Виторио Орландо и президента на САЩ Удро Уилсън. България се надява само на неговата подкрепа, тъй като за късмет София не е воювала с Вашингтон. В разгара на българския въпрос обаче Уилсън не е в Париж. Другите победители от Съглашението са
твърде злопаметни
- те не могат да простят на българите военния съюз с Германия.
„Присъдата над България ще бъде една от най-тежките. Не бива да забравяме, че срещу нас са се изправили алчни и самозабравили се хора. Ако се върнем със старите си граници отпреди войната, би трябвало да се смята, че сме спечелили...“ - чертае бъдещето Стамболийски. Френската преса раздухва истинска пропагандна кампания в полза на Сърбия, Гърция и Румъния, създавайки „непоносимо настроение срещу България“.
„Аргументите“ на вестниците се диктуват от финансовите инжекции на балканските ни съседи. Вестник „Тан“ иска от българската делегация 500 000 франка, за да спре печатането на „остри статии срещу България и... от време на време да помества някоя благоприятна дописка“. От София превеждат 300 000 франка.
Разноцветна като коалицията, която представлява, българската делегация често не постига единомислие. Премиерът Теодоров предлага протакане на преговорите, но му опонират, че позицията е „детинска“. В края на август темата за предстоящия мир е изместена от парламентарните избори в България - без да са сигурни за бъдещето на страната, в „Шато дьо Мадрид“ вече умуват над бъдещия кабинет:
„Нашите въпроси са в застой. Членовете на делегацията са в бездействие и политическите разговори за България са в разгара си.“
Когато се разбира, че БЗНС печели мнозинство, всички започват да възприемат Александър Стамболийски като бъдещ премиер - той е и единственият, който среща симпатии в Париж, защото се е обявил против войната и съюза с Германия. Теодоров намисля да прикрие поражението си, подавайки оставка като несъгласие с тежките мирни клау зи. След месец и половина изолация в Париж - на 19 септември, българските представители са повикани от Съвета на четиримата, за да получат проекта за мир.
Дават им само 25 дни
за изготвяне на възражения. Впоследствие конференцията не им обръща внимание. В края на ноември министърпредседателят Стамболийски подписва смъртната присъда на България.
„Отхвърлянето на договора значеше продължаване на войната, окупация на България от войските на нашите съседи и неизвестност, пълна със заплахи“, убеден е Муравиев. Българите са покрусени, протести заливат страната, а политиците са все така завладени от „партизански страсти, които надделяха над здравия разум“ - боричканията за власт не секват дори пред голямата национална трагедия.
Не ми трябва тая писалка
България подписва мирния договор в кметството на парижкото предградие Ньой сюр Сен. Тягостната церемония продължава 25 минути. Според една популярна версия, след като слага подписа си, Ал. Стамболийски счупва демонстративно перодръжката в знак на протест.
Муравиев свидетелства за друго:
„На 27 ноември 1919 г., четвъртък, в 10,30 преди обед председателят на делегацията Стамболийски, придружен от малка група и от френските офицери за свръзка, се отправи за кметството на Ньой... Бе въведен в големия салон на кметството, гдето бяха събрани пълномощните делегати на съюзните държави... Клемансо каза няколко думи и покани Стамболийски да подпише договора за мир. Стамболийски се приближи с твърди стъпки, подписа и веднага се оттегли назад. Направи впечатление, че след подписването той захвърли доста демонстративно перодръжката настрана... Накрая един от секретарите на конференцията предложи на Стамболийски, ако желае, да вземе перодръжката за спомен. „Не ми трябва - отговорил той, - хубав спомен!“
---------
Без армия и с тежки репарации
Първа страница на френския ежеседмичник „Пти журнал“ (в превод „Малък вестник“) от 7 декември 1919 г. с портретите на Теодор Теодоров и Александър Стамболийски и картата с териториалните загуби на България след подписване на Ньойския договор. Вероятно с пропагандна цел земите, които са отбелязани като дадени на Сърбо-хърватско-словенското кралство, не са според договора, а според сръбските претенции - включени са Драгоман, Трън и Кюстендил, които за щастие остават в българската държава. Типичен пример за пропагандна манипулация, а може би и за бъдещи сръбски претенции с тогавашна дата...
Ньойският договор принуждава България да сведе армията си до 20 0000 души. Цялото тежко въоръжение трябва да се предаде на Съглашението. Премахната е наборната служба. Стамболийски предлага вместо „да свикваме набори за военно обучение, да ги събираме за трудово обучение“. Така се зараждат Строителни войски. В срок от 38 години България трябва да изплати репарации в размер на над 2,25 милиона златни френски франка. Според разчети от последната предвоенна година това са 22% от цялото национално богатство, а вноските по годишните плащания съставляват 55% от целия държавен бюджет. Допълнително Гърция и Сърбия трябва да бъдат обезщетени с над 70 хиляди глави едър и дребен добитък.
Село в две държавни територии
България се включва в Първата световна война с надежда да си възвърне отнетите й територии през Междусъюзническата, но губи нови земи – общо 11 000 квадратни километра. При това е най-жестоко наказана от всички победени: „Германия и Австрия изгубиха само територии, които бяха завладели, а България изгуби територии, които от векове принадлежат на народа й.“
Съветът на четиримата, от дясно на ляво - Уилсън, Клемансо, Лойд Джордж, Орландо
Делегацията ни в Париж се надява да се приложат 14-те принципа на президента Уилсън - един от тях предвижда зачитане на националното самоопределение, включително при очертаване на следвоенните граници. Затова България настоява да се проведе плебисцит (допитване) сред населението в земите, които ще й бъдат отнети. Френският премиер Клемансо и британският Лойд Джордж усещат уловката и отказват – те нямат илюзии, че българите в тези земи ще предпочетат отделяне от родината. Ньойският договор отново дава на Румъния заграбената през 1913 г. Южна Добруджа, потвърждавайки Букурещкия мир (1913). Хилядите български жертви, дадени за освобождението на тези земи през 1916-1917 г., се оказват напразни.
По настояване на Гърция мирният договор лишава България от ЗападнаТракия – областта между Места и Марица с Егейското крайбрежие, която получаваме след Балканската война. За стопанското развитие на държавата това е най-тежката териториална загуба. Гарантиран ни е единствено икономически излаз на Егейско море, който обаче остава на хартия. Големият приятел на страната ни Джеймс Баучър громи победителите и настоява България да получи земите между Струма и Места с пристанище Кавала, а също „една област с Одрин и Лозенград“. Не го чуват.
Сърбия претендира за ивица от западната територия на България, която започва от Видин и през Кюстендил стига до Петрич. Мераците на Белград обаче са охладени от САЩ и Италия. Според тях очертаващата се диспропорция между силите на Сърбия и отслабена България ще даде „предимство на Сърбия... ще предизвика много мъчнотии между двете страни“.
В крайна сметка Сърбо-хърватско-словенското кралство получава села от Кулско, части от Трънско, цяло Царибродско, Босилеградско и Струмишко - Западните покрайнини. Един от членовете на българската делегация проф. Г. Генов посочва, че противно на международното право „сърбите постигнаха главната си цел - граничната линия бе смъкната от билото на планините долу, в равнината в ущърб на България“.
Новата граница буквално разсича някои български селища. Поразен от видяното в трънското с. Стрезимировци, Стилиян Чилингиров пише: „Елате да видите как една международна граница прави от двора на един и същи човек две държавни територии.“
В първите три години след Ньой, България се превръща в огромен бежански лагер - убежище търсят над 100 000 българи от отнетите земи.
Жилави, но напразни илюзии
На път за Париж през ноември 1919 г. Стамболийски е посрещнат от огромно множество на гарата в Цариброд (дн. Димитровград в Сърбия), който все още е граничен град на България). Националните знамена са с траурни ленти. „Няма да минат и три-четири години и този позорен договор ще бъде ревизиран“ - успокоява ги премиерът. Политическа наивност? Или умела стратегия, която цели българите да не напускат териториите, които ще бъдат отнети от България, за да има безспорни етнически аргументи за бъдещо преразглеждане на договора?!
Историята много скоро опровергава оптимизма на Стамболийски. Стратегията за „мирна ревизия на Ньойския договор“ има само два успеха: през 1938 г. официално отпадат военните ограничения, а през 1940 г. България си връща Южна Добруджа. Държавата обаче така и не успява да се възползва от уж гарантирания икономически излаз на Егейско море. Договорът няма давност. Твърденията, че е с продължителност 80 години и е изтекъл през 1999 г., са плод на патриотарски фантазии. Нереална е идеята България да си получи Западните покрайнини, понеже договорът е сключен със Сърбо-хървато-словенското кралство и след разпадането на Югославия Сърбия е само една от страните по него - т.е. Хърватия и Словения могат да се откажат от претенции върху тези земи. Ако беше възможно, Унгария преди нас да си е върнала Войводина, която след I световна война е дадена пак в полза на Белград.
Мобилна верси
RSS
