18060 | 28 ноем. 2014 | 10:08
Когато на 26 октомври във водите на Червено море край египетското село Дахаб Христина Димитрова се гмурка до -174 м, тя изобщо не се замисля, че регистрира едно от шестте най-добри водолазни постижения на жена в света. Напротив - прави го на рутинна тренировка. Днес момичето, известно сред приятелите си като Ина, е на по-малко от 50 м от световния рекорд. Да го подобри не й е фикс идея, единственото й желание е да продължава да предизвиква собствените си граници.
„От близо 10 години съм инструктор. В един момент осъзнах, че повече време прекарвам в обучение, отколкото да се развивам. Реших, че трябва да имам път и цели, които да следвам, и така станах технически водолаз. Сега направих най-дълбокото гмуркане от жена в България. Но честно казано, изпреварих и доста мъже“, не крие радостта си Христина. Всъщност само един наш сънародник е слизал по-надълбоко от нея - съпругът й Росен Желязков. Личното му постижение е -217 м във Франция. Но далеч по-ценното е -147 м, абсолютен рекорд за нашето Черно море, характерно с изключително тежки условия -
силни течения, намалена видимост
студена вода, дълги двучасови преходи с лодка до мястото за скачане.
„При жените световният „Гинес“ рекорд е -221 м. Много малко хора изобщо се гмуркат на такива дълбочини, а при нашия пол се броят на пръстите на едната ръка. Изисква се много отдаденост, опит, финансова издържливост и дълго време за подготовка. Техническото гмуркане тепърва ще се развива още в тези екстремни аспекти“, обяснява Христина. В Дахаб - селище, известно като сборен пункт на гмуркачи любители и технически водолази, тя прекарва две седмици в екип със съпруга си, още един българин - Павел Милчев, и няколко чужденци. Гмурка се през ден. Започва от 70 м, увеличава на 100, 130, 150 и така до 174.
Най-големият проблем на техническото гмуркане е дългото изплуване. Спускането до определена дълбочина става за минути (4:40 мин. е отнело то на 26 октомври - б.а.), но заради декомпресията и опасността от блокиране на кръвоносните съдове от мехурчета инертни газове вследствие на рязката промяна в налягането, пътят обратно трае часове (3 ч. и 38 мин. при личния рекорд на Христина). Допълнителни трудности създават физическата умора, дехидратацията и студът. А най-голямото изпитание на волята е в най-плиткото - виждаш, че повърхността е близо, но знаеш, че не бива да се отдаваш на изкушението.
Долу, в дълбокото и тъмното, единственото, което виждаш, е себе си, твърди Христина
„Често ме питат дали се страхувам. Не е точно страх, по-скоро е притеснение от това самата аз да не сбъркам. Повечето грешки в този спорт са човешки - т.е. да не изпълниш процедурите така, както трябва. Нужно е да не си подвластен на паниката, да овладееш себе си и адреналина. Не се страхувам, че е дълбоко, че е тъмно. Е, имало е случаи да попадна в критични ситуации. Но нали това е идеята - така трупаш опит, за да ги овладееш в бъдеще“, казва Димитрова.
Твърди, че единственото нещо, което човек вижда на тази дълбочина, е себе си. „На толкова дълбоко няма забележителности. Но осъзнаваш какво представляваш на 19 бара налягане - едно абсолютно нищо. Нямаш време да разглеждаш риби, корали и т.н. - целта е да слезеш максимално бързо, да стоиш минимално време, колкото уредът да отчете дълбочината. И после тръгваш по дългия път нагоре - смяна на газове, бутилки, тежки екипировки, охлаждане на тялото и т.н. Всичко е разграфено по секунди“, казва Христина.
Най-добрият й учител е Черно море. Тренира основно в него, защото в Созопол е и водолазният център, в който обучава. Категорична е, че именно тежките условия в нашите води са направили от нея добър и подготвен спортист. Но освен изпитанията те предлагат и атракции: Морето ни е пълно с потънали кораби, чудесно съхранени и почти неизследвани. Има съветски и германски подводници, а и един прекрасен български параход - „Родина“, дълъг цели 130 метра. Може да се любуваш и на подводен живот - за съжаление не толкова много, колкото преди. Видимостта е намалена, защото не си пазим морето, а вследствие на замърсяването планктонът цъфти“.
Макар нейният профил - техническо гмуркане, да изисква сериозна финансова подкрепа, Христина подчертава, че любителското гмуркане (до -40 м) е хоби, не по-скъпо от ските. „Екипировката се купува еднократно, а после може да я ползваш почти цял живот. Курсът е 360 евро, един неопрен струва 200 лв. Това изобщо не е спорт на богатите, а и става все по-достъпен. По-високите разходи са свързани с пътуванията, ако не искаш да скачаш само в Черно море. Но има дори евтини екзотични дестинации“, обяснява Ина.
Реагира с усмивка на въпроса не се ли притеснява да бъде нападната от акули: „Жертвите на такива атаки са основно шнорхелисти и сърфисти, изобщо на хора, които са на повърхността. В 100-годишната история има максимум
5 случая на нападнат от акула водолаз
Тези животни щурмуват отдолу нагоре, а жертвите им са на плиткото - мислят ни за любимата им храна, тюлените, защото имат лошо зрение“.
Почти всичко, което Христина прави в живота си, е свързано с гмуркането. През зимата е управител на своя магазин за екипировка, през лятото е инструктор. Но задължително прекарва по няколко часа седмично в тренировки. Защото за техническите водолази е важ но да са в перфектни здраве и спортна форма. За повече хобита не мисли. „С мъжа ми караме мотори, това лято започнах и уиндсърф. Но когато се занимаваш с нещо екстремно, трябва да си максимално отдаден. Не остава време за друг спорт“, обяснява Димитрова.
В школата й в Созопол всяко следващо лято се записват все повече хора. Не липсват и известни като Владимир Карамазов, Деян Донков, Юлиян Вергов, певицата Алекс Раева, продуцентът Любен Дилов-син. „Всички така се запалват, че им остава хоби за цял живот“, радва се Ина. Мечтата Ӝ е колкото се може повече хора да разберат, че България ражда водолази на световно ниво: „Постиженията ни са похвални, защото сме малка нация, с малко море и не чак толкова богата история в този спорт. Но се справяме добре, макар и сами, без каквато и да било подкрепа от държавата“.
Мобилна версия
RSS канали
