15994 | 6 май 2015 | 12:50

Интервю на Аделина ДЕЛИЙСКА за борбата със змея у нас

- Гергьовден е празник на пролетта, на армията, на държавността. Вие, г-н Дилов, който си кръстихте и партията на този ден, какво празнувате днес?
- За нас Гергьовден винаги е бил на първо място празник на преодоляването. И в природен смисъл е така, и в историко-митологичен. Конникът, който пронизва странно митично създание, шества в почти всички вярвания. По нашите земи го празнуват и християни, и мюсюлмани, за ромите пък е втори най-важен празник след Банго Васил. Често казваме, че е лесно да убиеш змея, трудно е да се научиш да живееш с него. На Гергьовден и преносно, и метафорично сядаме пред кръвта на агнеца и се опитваме да постигнем мир. Мир със себе си, с враговете си, с еднаквите и с различните… Зимата е зад гърба ни, а за лятото е сигурно само едно - че ще ни донесе есен. Затова - да се потопим в този кратък и велик миг между пролетта и лятото, който всяка година е неповторим.
- През годините разривът между хората и институциите се задълбочи, а това руши устоите на държавността и днес сякаш няма какво да празнуваме. Защо се случи така?
- Това хленчене относно „държавата“ винаги ми е приличало на онова знаменито оплакване: „Значи, пикая си аз на ъгъла на блока и изведнъж - една найлонова торба с боклук ми пада на главата! Еее, няма да се оправи тази държава!“ По-мъдри от мен са казали - промяната, която искаш да видиш отвън, трябва да направиш вътре у себе си. Държавата е просто договор между гражданите. Ако договорът не струва, много вероятно е договарящите се страни нещо да не са в ред. Промяната, която искаме за всички ни, трябва да е на първо място у нас, после в децата ни, в училището, в общината - и най-накрая ще стигне и до държавата. Човек изживява по-малко от 5% от публичните си отношения в т.нар. държава. 95 на сто са семейството, общината, училището, работата. Работим малко и лошо, непрестанно се опитваме да шмекеруваме, да отложим тежките решения за „след празниците“, все се оглеждаме за някого, който да я свърши вместо нас, а ние да стоим отстрани и да му търсим кусури. Същото отношение е към държавата, съответно - на държавата към гражданите.
- Май скоро не са ви ругали или размотавали с часове чиновници зад гишето?
- Разривът между „хора и институции“ всъщност е разрив между вас и съседа ви. Защото в институциите са хора също като нас. Мисля, че само българите можем да се похвалим с поговорката „Като знам какъв инженер съм, ме е страх да отида на лекар“. Вътрешнообщностното доверие отбелязва в момента рекордно ниски стойности за цялата ни история като независима държава. И това е генералният проблем, пред който сме изправени.
- След четвърт век преход, в който и вие активно участвахте, днес каква е оценката ви за него, кой беше най-големият му недостатък?
- Най-големият недостатък на прехода беше липсата на вяра, на идеен двигател. Само антикомунизмът очевидно не беше достатъчен. Идейната безпътица на политиците ни в момента е следствие от онези години. Прости определения: добро, зло, почтеност, добродетел - те отсъстват от живота ни. Ние сме хора, исторически формирали се с леко цинично, южняшко отношение към живота. Годините на комунизма засилиха убеждението в цели поколения, че публичният живот е един фарс. Съчинение, написано от неграмотни за хора, които мърдат устни, докато четат. Позитивистичната нагласа „всичко е възможно“, дала криле на много нации, при нас е „всяка мерзост е възможна“.
- Откога размишлявате така черногледо?
- Аз не съм черноглед. Вярвам в очистителната и градивна сила на доброто образование. Вярвам, че ако мислиш един ден напред, трябва да си купиш хляб. Ако мислиш година напред - да вземеш кредит. Ако мислиш 100 години напред - да образоваш децата си. Мисля, че в момента расте поколение, което е по-добро от нашето, родено свободно и доста отвратено от уродливостите на прехода, с по-развито чувство за справедливост и по-готово на саможертви в името на идеални цели. Да, много от тези деца бягат да учат или да работят в чужбина, но ще се върнат - сигурен съм. Нашата задача е, ако не можем да им помогнем, поне да не пречим. Защото поколението преди нас доста пречеше на нас самите. Пречеше с гузността си от комунизма, със заблудите си, с глупавите си войни...
- Държавният глава и главнокомандващ направи серия от гафове, дали няма да се изложи и на парада днес? Поведението му как се отразява на облика на страната ни?
- За относително млад човек президентът е удивително подвластен на стереотипи от миналото. Казвал съм неведнъж - ако можеха да правят ток „филствата“ и „фобствата“ ни по отношение на Русия, щяхме да закрием и „Козлодуй“, и всички тецове и пак да ни остане много за износ. В стремежа си непрестанно да се хареса неизвестно на кого той прилича на алкохолика и чашата. Протяга разтреперана ръка към нея и постоянно я разлива. Имам усещането, че той не е наясно със собствения си публичен образ. Сякаш се опитва да открие кой е и постоянно пробва различни роли.
- То и политиците ни пробват различни роли. Можем ли да твърдим, че са като пилотите и броят на техните излитания и кацания е четен?
- Политиката е занимание с предизвестено нещастлив край. На някои това разбиране носи мъдрост и държавническо отношение - бих споменал президента Желев в този план, президента Стоянов, Филип Димитров, Огнян Герджиков… На други същото разбиране носи идеята, че трябва да гепят каквото могат на мига, защото втори няма да има. Няма да споменавам имена в този план, защото няма да ни стигне вестникът. Ние, водолазите, се поздравяваме с възгласа „За равен брой!“, пилотите също. Но полетът и гмуркането са състояния извън обичайното, а политиката е всекидневно управление на ограничения ни ресурс от време, сили и средства. Няма доволни, няма и щастлив край.
- На какво се дължат честите политически провали на десните политически сили, към които се числите. Ето сега РБ също нерядко се оплита в собствените си погрешни стратегии?
- Термините дясно и ляво в България служат само за удобство на политолозите и журналистите. Но българската десница загуби реформаторския си патос още по средата на управлението на Иван Костов. И оттогава не го е намирала. Все не успява да се фокусира достатъчно в кауза, която да бъде припозната от обществото в същата мяра, в която бяха припознати каузите на СДС отпреди превръщането му в една партия. Ако имаше истинска десница в България, на първо място тя трябваше да бъде партия на почтеността.
Не мисля, че Реформаторският блок в момента изобщо има обща стратегия.
- Продължава да се подклажда езикът на омразата и агресията в обществото ни, кой носи вина за това?
- Чувството ни за малоценност. Когато си никой, ти е много важно циганите да са още по никой от теб. Когато си политик, който не може да предложи нещо градивно, търсиш враг, когото да нападаш. Когато не можеш да построиш храм, желаеш да събориш храмовете на друговерците.
- Образованието и културата са част от основите на националната ни сигурност, защо управниците над две десетилетия отказват да признаят това?
- Защото с малки изключения са лошо образовани и слабокултурни. Когато си чук, всички проблеми ти изглеждат като пирони. Въпросът с образованието наистина е въпрос на националното ни оцеляване. Ние в „Гергьовден“ сме направили цяла програма в тази посока. Първата стъпка е 12/12, която вече е в парламента под формата на промяна в Закона за ДОД на физическите лица. Тя предвижда от облагаемата годишна сума по данък общ доход да се приспадат средствата за 12 книги и 12 посещения на български сценични изкуства, доказани със съответните билети и фискални бонове. Не е нещо гръмовно, но е безспорна помощ за културната индустрия и гражданите.
- Не е ли удар срещу държавността и това, че министърът на отбраната Николай Ненчев изложи на риск досиетата на военните разведки, в т.ч. и на чужденците, работили за страната ни?
- Сещам се за една арабска поговорка: „Попитали камилата защо ти е крив вратът, а тя отговорила: то к`во ли ми е право?!“ Не съм специалист по национална сигурност, но гледам цифрите - средствата на НСО са два пъти повече от парите за външно разузнаване. Т.е. да се пазим или да пазим собствените ни политици ни е по-важно от външните заплахи.
- И накрая, кой е змеят, който българинът трябва да убива всяка сутрин, заставайки пред огледалото?
- Вън от всяко съмнение - себе си. Любомир Левчев има една великолепна книга, която носи провокативното заглавие „Убий българина“. У нас има толкова добри и възхитителни качества, но и толкова много мрак, завист и маразъм, които трябва да бъдат отблъсквани с всекидневни усилия. Трябва да постигнем хармония със себе си. Да се приемем каквито сме и да започнем бавно да се променяме в това, което искаме да бъдем. Относно змея една от любимите ми гергьовски притчи е за Светиня му Георги, който сварил люспестото чудовище край един извор и веднага го налетял с копието. Три дни трещели стомана и нокти, летели искри и люспи, на четвъртия змеят рекъл задъхан: „Чакай малко… Ти сега какво искаш?“ „Ами… - замислил се Георги - ами да пия вода, например?!“, „Ами пий, бе - рекла ламята, - що се биеш?!!“