41449 | 23 февр. 2013 | 12:08

На един и същ площад

Три пъти в последния четвърт век многохилядни протестни движения - често на едни и същи улици и площади - пренареждат политическия пейзаж в България.

Пак три пъти „улицата“ пряко налага правителствени промени - пред нея кабинетът „Луканов“ отстъпи през ноември 1990 г.; БСП изостави намерението да прави второ правителство (февруари 1997-а); а партията ГЕРБ (по-точно лидерът й) се отказа да довърши мандата, от който оставаха малко повече от 4 месеца.

Но за първи път видяхме сметки за ток да свалят правителство. Поне това видяхме през този месец, то е очевидно, то е простичко и вярно, но и далеч не е цялата истина. Най-малкото защото тези сметки се стоварват върху маса вече обеднели хора. Иначе неколкостотин хиляди писъмца не биха изкарали на улицата неколкостотин хиляди души.

Изобщо причините, механизмите, цялото объркано движение на обществените страсти до 21 февруари 2013 г. ще има да се изследват и коментират седмици, ако не и години. Тепърва ще се гледа какви натрупвания избликнаха в тези две-три седмици.

София, януари 1997 година, на жълтите павета между парламента и БАН, малко преди гневът на демонстрантите да достигне опасен градус Снимка - Петър Ганев

Поводите

Във всеки случай за първи път от 23 г. национално протестно движение със сериозни политически последици тръгна от един битов повод. От безобразно раздути сметки за електричество и парно.

Определени поводи разпалиха и демократичните промени през 1989-1991 г., включиха страната в един световен процес. (Знае се - за борбения град Русе и солидарните с него българки и българи началото е с година по-рано - 1988-а.) Тези поводи бяха екологични, бяха и свързани с т.нар. възродителен процес. С други думи, не бяха битови - тъй като носеха заплаха за здравето и посегателство срещу човешкото достойнство.
Конкретен, но също много мащабен повод - хиперинфлацията, допусната от кабинета на Жан Виденов, свали БСП от власт в началото на 1997 г.
В какво - освен в повода - са видимите прилики и разлики между големите протестни вълни на прехода.

Целите и резултатите

Не си приличат в трите случая декларираните цели, като оставим настрана това, че протестиращите винаги си ги представят по най-различен начин, а накрая излиза нещо още по-различно.

Преди 23-24 г. целта беше най-всеобхватна, цел бяха самите демократични промени, и неслучайно участниците в движението бяха най-многобройни.

Демонстрантите от 1997 г. искаха изход от притисналата всички финансово-икономическа криза и смяна на една явно сбъркана политика.

Сега непосредствената цел - да се прекрати произволът на част от монополистите - прерасна в бунт срещу политическата система; бунт с неясни очертания и неясен изход.

С целта винаги е свързана и перспективата, някакво виждане за близкото бъдеще. Най-ясно беше то през 1997-а, най-мъгляво е сега.

Резултатът от първата протестна вълна беше буквално исторически - установяване на демокрация, пазарна икономика и плурализъм на мненията.

Втората - през 1997 г., бързо доведе до финансова стабилизация и до енергично продължаване на реформите.

София, бул. „Цар Освободител“. Различни протести - различни лидери. През февруари 1997 г. начело на движението са политици с опит и ясна представа за бъдещите си действия.	През февруари 2013 г. лидери са ентусиазирани млади хора без видими амбиции за изява във властта. Снимки - Георги Цветков

Възгласите

Те са основно същите. „Оставка!“, „Мафия!“ и „Всеки ден ще е така до победата!“ звучаха над същите улици и площади и преди 23, и преди 16 години. Но в какво се състои „победата“ и кой най-много ще й се радва утре - това никога не е напълно ясно. По този въпрос протестиращите не изглеждат особено единни и днес; ден след оставката на кабинета „Борисов“, той не изглежда близо до решение.

Разбира се, някои лозунги си отзвучаха с изтеклото време. Сега не се чу нито „За да има мир, БКП - в Сибир!“, нито „Искаме си царя!“ (според социологическите изследвания днес едва ли си го искат повече от 3-4% от българите).

Любопитна прилика с 1997-а е връщането към песни на Чинтулов – „Стани, стани, юнак балкански“ и „Боят настана“.

Що се отнася до други подробности в „драматургията“ на протеста, забавно е сходството между бденията със свещи през 1990-1991 г. и най-популярния сега огнен ритуал - публичното изгаряне на сметки.

Лидерите

Водачите в трите случая определено не си приличат. През 1989-1991 г. това бяха преди всичко интелектуалци бунтари и дисиденти; с тях на мода излязоха брадата и пуловерът с едра плетка. Пак тогава с почит и внимание бяха следвани репресирани 40 години по-рано политици - с гневно, но и достолепно изражение на лицата. Те бяха традиционалисти  в облеклото - най-често тъмен костюм, тънка вратовръзка.

През 1997 г. пуловерът общо взето си беше отишъл. Водачите бяха добре облечени, вече придобили в политиката опит, а и самочувствието, че са променили системата. Понякога някой атрибут към дрехите подсказваше, че в случая са хора на бунта.

Доколкото може да се говори за лидери сега, те са най-естествени в поведението си. И изглеждат съвършено равнодушни към каквито и да било външни белези на целите си и на ролята, в която са се оказали. И докато през 1990 г. имаше хора - лица на протеста, днес водачите изглеждат по-скоро като негови работници.

Лозунги от трите големи протестни вълни. Преди 23 години основното искане беше смяна на системата. Снимка - Георги Георгиев - Джони	През 1997 г. стотици хиляди излязоха на улиците заради хиперинфлацията и бързото обедняване Снимка - БТА	Сега протестът пламна от сметки за ток и ескалира отново до искания за смяна на системата. Снимка - БГНЕС

Напрежението

Парадоксално протестите бяха най-мирни през 1989-1991 г., именно когато страстите бяха най-разгорещени - до степен да предизвикат тежки семейни конфликти и дори отделни битови убийства. Реториката по площадите често беше войнствена и непримирима, но инциденти практически нямаше дори когато враждуващи митинги течаха на стотина метра един от друг. Най-драматичният «екшън» в онзи период беше палежът на Партийния дом в София (виж карето).

Много по-силно беше напрежението на 10 януари 1997 г., когато демонстранти подпалиха и потрошиха част от сградата на парламента, предизвиквайки тежки сбивания с полицията.

Сравнително по-ново явление е намесата на организирани провокатори и/или просто скучаещи пияни хулигани, за които е все едно кога ще предизвикат бой - дали след футболен мач или на демонстрация на млади майки. В пълна сила те се изявиха за първи път на гражданския протест с многопосочни искания на 14 януари 2009 година. Виждаме ги и днес; вероятно много от тях са същите или поне със същата «спортна» принадлежност.

Всички случаи на насилие и вандализъм поставят и въпроса за задкулисните манипулатори на събитията. Те могат да са от всички посоки, включително откъм властта. Но каквото се изяснява за тях, се изяснява след време; техните ходове и цели не са сред видимите черти на митингите и шествията.

Първите мутри ли палиха Партийния дом На 26 август 1990 г. пламна символът на комунистическата власт в България – Партийният дом в центъра на София с червената петолъчка на върха. Преименуваната БСП вече е спечелила изборите за Велико народно събрание, недоволни граждани са учредили Град на истината в съседство с бастиона на партията. Събитията в бурната нощ започват след заплахата на митингуващия на палатка Пламен Станчев, че ще се самозапали, ако петолъчката не бъде свалена. Д-р Константин Тренчев произнася и думите, че „ще щурмуваме тази тъпа сграда“. След апел по БНТ да бъде предотвратен самоубийственият акт на площада се стичат хиляди. Малко по-късно лумват първите пламъци. Според официалната версия деянието е дело на лумпени. Но мнозина основателно се съмняват в нея. Преди 2 г. документалният филм на режисьорката Малина Петрова „Приключено по давност“ направи впечатляващи разкрития за разнопосочните интереси, манипулирали събитието. „Има активни участници и от соцпартията, и от опозицията“, казва тя. Лентата е и разказ за раждането на българската мафия. Някои от яките момчета, участници в събитието, по-късно се сдобиват със скъпи имоти в центъра на столицата. 26 срещу 27 август 1990 година. След постепенно нараствало напрежение около палатковия Град на истината екзалтирани демонстранти почти безпрепятствено подпалиха част от Партийния дом в центъра на София. Снимка - Георги Георгиев - Джони

(в. Преса, печатно издание, брой от 404 от 23 февруари 2013)