15710 | 7 май 2013 | 10:25

Демография, образование, здраве – без консенсус няма изход

След седмица резултатите от осмите парламентарни избори след 10 ноември 1989 г. ще бъдат известни. Отсега е ясно какво ще видим тогава. Първо почти всички ще се бият в гърдите колко страхотно са победили; мнозина ще злорадстват как този или онзи е загубил.

Този спектакъл

неведнъж е показван пред избирателите в България. И - въпреки бурните протести през февруари-март т.г. - няма да ни го спестят и сега.

Ще чуем и познатите гласове, че изборите не са били особено честни. Възраженията, поне отчасти, ще бъдат основателни. Това подсказват и неизтребимите „фантоми“ в списъците, и онези български изборни навици от края на XIX в., които внезапно избуяха в началото на XXI век.

Уви, хорът на възразяващите няма значение. Защото в него ще дерат гърла и нагли майстори на непочтената игра.

Тъй като се очертава сложно коалиционно управление, ни очаква и друга омръзнала гледка. Чудеса от притворство и пъргавина на хора, готови на всичко, за да се шмугнат по-близо до постовете и лостовете на управлението.

Ако ще идва нещо ново и обнадеждаващо, ще го забележим няколко седмици след вота, при това не в процентите гласове и не в бройките депутатски места. За какво стават мъжете и жените, които сме пратили в 42-рото народно събрание, и колко струват победителите в изборите, няма да ни каже ЦИК.

Има сигурен начин да отгатнем какво сме си докарали с „гласа народен“ на 12 май 2013 година. Най-малко два са ориентирите, които безпогрешно ще посочат дали от партиите, спечелили най-висок дял гласове, може да се очаква нещо свястно, а и дали те изобщо имат намерение да управляват истински.

На 26 февруари бившият конституционен съдия Георги Марков публикува в „Преса“ статията „Как да стигнем до ВНС и нова конституция“, в която предлага и следното: „...при гласуване на правителството то да се счита избрано не само при гласуване на структурите и персоналния му състав, но и когато се приеме управленската му програма.“

Това е очевидно разумна идея, която политическата класа би могла да възприеме и осъществи даже без конституционни или законови промени. Но защо тази идея е актуална? Ами защото вече

три правителства едно след друго

отказваха своевременно да кажат на парламента и на обществото какво смятат да правят. И всеки от тези откази беше арогантен както спрямо българското общество, така и спрямо самата идея за демократично управление.

Крак повлече г-н Симеон Сакскобургготски, който обяви програмата на коалиционното си правителство на 26 октомври 2001 г. , т.е. на 95-ия (?) ден, откакто то беше положило клетва. На всичкото отгоре „царските“ депутати изнесоха същинска продедурна битка, за да не допуснат парламентарни дебати по програмата.

Четири години по-късно Сергей Станишев - без да му мигне окото - прегърна Кобургската мода. Воденият от него кабинет на тройната коалиция прие и огласи своята програма с дълго име (11 думи) чак на стотния си ден, закъснение още по-нелепо поради факта, че се работеше по бюджета за 2006 година. 

Пак тогава г-н Станишев чистосърдечно съобщи, че работата по програмата е започнала „още от втората седмица“ на правителството (избрано на 16 август 2005 г.). Което е признание, че така драматичните коалиционни преговори след края на юли с.г. не са били по програмни въпроси. (Имаха хората да се пазарят: формула 8:5:3, „царски имоти“, „регентски съвет“ и т.н.)

При такава традиция на г-н Бойко Борисов нищо не струваше през 2009 г. до време да шикалкави по програмата на своя кабинет, а после безцеремонно да отсече, че ще я обяви заедно с отчета за 100 дни управление. А какъв беше собственият принос на ГЕРБ към традицията? Понятието „програма“ просто да не се взема на сериозно; това лъсна в десетките „политически“ решения, вземани по 2-3-5 пъти в противоположни посоки, на моменти дори в рамките на един ден.

Така че сега, започне ли размотаване по своите намерения, бъдещата изпълнителна власт или хабер си няма с кой крак да тръгне и разчита на импровизации, или прекрасно знае какво прави, но си има причините да го крие от обществото. А тук-там по широкия свят хората не допускат подобни фокуси, нещо повече - свръхвзискателни са още преди избори.

В Холандия работи Централна агенция за планиране и една от нейните функции е да анализира предизборните платформи (по-подробно в сп. „Тема”, бр. 17, от 29 април - 5 май 2013 г.). Експертите й претеглят как предложените от тази или онази партия мерки биха повлияли върху държавния бюджет, икономиката, доходите на населението, околната среда и т.н.

Партиите не са длъжни да се явят на „изпит“ пред агенцията, но го правят, подлагат идеите си на независима проверка за реалистичност и цена. Така те изглеждат по-убедително в предизборните дебати, а по-късно и в коалиционните преговори.

Но Холандия е далече.

Тук, при нас, от година на година е все по-важно не как една власт прави онова, което може, а как постъпва спрямо

онова, което не й е по силите

Това са най-драматичните и неотложни проблеми, които са отговорност на всяко правителство и всяко парламентарно мнозинство, но не могат да се решат за два-три управленски мандата. Те се броят на пръсти (засега). 

Пред лицето (всъщност пред зъбите) на тези проблеми е необходимо трайно съгласие за изработване на добра политика и трайна приемственост за нейната реализация. Иначе България няма да върви към по-добро, няма как.

Нека припомним най-очевидните такива приоритети, където съгласието и отговорността не бързат да свият гнездо.

Демографската криза - зад тези думи е настръхнало кълбо от трудности и заплахи, някои от които още не сме в състояние да си представим. Пример? Не е толкова страшно, че към 31 декември 2012 г. населението на България беше 7 282 041 души, едно връщане с над 70 години. Обаче сега над 19% от него са на възраст 65 и повече години и този процент не спира да расте. Според най-оптимистичната прогноза на Националния статистически институт след седем години готови за пенсионери ще са 22,26%, а през 2030 г.

всеки четвърти в България

ще е на тази възраст, с всички последици за осигурителната система, която и днес е под крайно напрежение.

Неотделимо от демографските тенденции е друго кълбо проблеми - за интегрирането на онези цигани, които са се озовали в периферията на цивилизованата обществена среда. Реално интегриране, а не омръзналата на всички говорилня, в която чат-пат припечелват няколко фондации и няколко писачи (и преписвачи) на мъртвородени концепции. 

Образованието също е далеч по-сложен и дълбок проблем от рационалното подреждане на училищно-университетски „етажи“. Ако около 40% от пълнолетните се затрудняват да четат, пишат или да попълнят формуляр, за каква „икономика на знанието“ да говорим, каква структура на доходите и на професионалната заетост да очакваме след 5 или 15 години.

А и става дума да се пресече, докато още е възможно, безогледната агресия на невежеството, нагазило вече и в части от „елитите“ и даже... в науката. Без да говорим, че в борбите за власт в България възникнаха и укрепнаха формации, които нямат политически интерес нацията да е грамотна и образована.

В ядовете със здравеопазването също леденеят по-дълбоки води, отколкото са опашките в болниците, скъпите лекарства и изнемогващата здравна каса. Сплетени с изброените вече проблеми са и пукнатините в профилактиката и хигиенната култура, глупавото и често пагубно упование в магьосници и т.н. А шансовете за що-годе достойно заплащане в чужбина седмица след седмица обезлюдяват медицинските професии.

* * *

Всичко това е плетеница от живота ни. Ако млад лекар от Пазарджик или Сливен се вдигне с цялото си семейство за Германия, в какъв проблем участва - демографски, образователен, ромски или „чисто здравен“?

Онзи управляващ, който загрижено вижда и разбира, няма да се бави, ще предприеме поне някакъв опит, ще проличи.

Как да забележим другия, незаинтересувания? Ключовата дума е консенсус. Консенсус е нужен, за да започнем с общи сили да решаваме общите си въпроси, така както в далечната Холандия постепенно, заедно - и с взаимна взискателност - успешно си извоюват земя от Северно море. Ако тонът на Хикс е враждебност, злословие, просташко наддумване, не, той не смята да работи по тежките проблеми на България. Той иска - в най-невинния случай - да си поиграе на управление на европейска държава.

(в. Преса, печатно издание, брой 123 (474) от 7 май 2013)