30040 | 23 ноем. 2013 | 10:30
- Проф. Градев, двата митинга миналата събота, в София и Пловдив, създадоха представа за пропаст в нацията. И чуждите медии съобщават за „България в криза“. Вашето мнение какво е?
- Отдавна казват, че обществото е разделено. Не е! Разделен е политическият елит. Там е конфликтът - кой да управлява. Огромната част от обществото са губещите хора, притеснените, неуверените в бъдещето си. Те имат различни схващания, разбира се, но всъщност те са единни. Техният гняв е към институциите, към онези, които управляват и управляват лошо, към монополистите...
Те не са разделени. Това, че политическият елит лесно може да обхване хора и да ги противопостави едни на други, е факт. Но обществото не е разделено.
- Какво развитие забелязвате в протестите против кабинета „Орешарски“?
- Нищо не се е променило. Само вече се разбра, че протестиращите имат външна подкрепа, от партии. Този протест почти беше приключил, даже телевизиите се отказаха да го снимат, нямаше масовост. Сега се посъживи чрез студентите „окупатори“. От лятото насам много приказки се изприказваха за протестите. В тази говорилня каквото и да се каже важно, умно, стратегическо, никой не го чува. Просто този шум заглушава и съществените мнения, и съществените искания. И се получава пренасищане на обществото.
- По какво съдим за такова пренасищане? Как го забелязваме?
- Например от честите реплики „Нищо няма да излезе“, „Пак същите работи“ и т.н. Просто доста хора, които подкрепяха тези движения, загубиха интерес. Това е свързано и с друго явление. Наричам го пропадане на доверието в политическата дейност.
- В политиците? „Всички са маскари“...
- Не само в политиците. Дълги години те са били критикувани. Коя ли партия, кое ли правителство не е било подложено на критика. Сега обаче тази критика свършва. Започва отрицание на самата политическа дейност. Откъм младежките движения ще чуете: „Ние не се обвързваме с политиците“. Задълбочава се едно стигматизиране на всичко, което носи името политика и политическо. Стигмата е клеймо, дотолкова наложено, че социално обезценява индивид, група, дейности. А щом политическата дейност е обезценена веднъж, тя може да бъде отричана със законни и с незаконни средства, да бъде отхвърляна...
- ...и да бъде нападнат нощем парламентът, а после криви да излязат полицаите.
- Тази опасност е реална. В онази нощ ясно се видя, че група протестиращи, вероятно ултраси, имат такава цел и полицията направи всичко възможно да ги удържи. Подобни ситуации често не може да бъдат избегнати. След тях вече идва спорът - кой прав, кой бит, кой ранен. Идват и свободните интерпретации.
- При такива сблъсъци съществуват ли белези, критерии, по които един специалист със сигурност да разграничи доколко тълпата е спонтанна и доколко организирана?
- Политическите тълпи (припомням, че това не е обида, а термин в социалната психология) винаги имат елемент на организация. Това не е обикновен бунт, пламнал внезапно по някакъв повод, например от сбиване след футболен мач. В политическите тълпи има предварителна подготовка.
От друга страна, мнозина могат да се присъединят случайно. Във всяко общество, по всяко време има недоволни хора. Протестирайки за едно, човекът мисли за собствения си гняв; даже да не разбере какъв е протестът, той се включва, защото нещо вътрешно го измъчва. Такава е т.нар. организационна теория на масовото поведение. Има ли средства и обучени хора, винаги можеш да въвлечеш и други.
- Излиза, че работата на провокаторите е много лесна.
- Лесна е, защото има готови особености на тълпата, които може да бъдат използвани.
- Стана дума за „законни и незаконни действия“. При окупацията на университета също се губи границата между допустимо и непозволено. Защо се получава това?
- Студентите са различни. Някои са радикално настроени. Други намират в тези протести лична изява, искат своите 15 минути слава, героичен период в живота си. Трети се интересуват да учат, те си гледат перспективата, те не мислят в тези категории „дайте ей сега да станем герои“. При такива различия и разногласия логичното е да има диалог.
- А диалог май няма.
- Няма. И щом няма диалог, тогава се появява елементи на конфликт, дори на криза. „Не искат да разговарят с мен, не искам и аз да разговарям с другите.“ В общността е разядено доверието. Но пак ще кажа - първопричината да не се зачитат правилата е тази стигма върху всичко, което е политическо, институциите. „Ние ги обезценяваме, ние не им вярваме, следователно защо ще ИМ спазваме правилата!“. Още повече че в прехода ние отрекохме много норми на предишното общество, но работещи нови норми в България още няма. Закони има, но няма трайни социални норми. Не знаем какви ценности искаме да поддържаме.
- Тоест в това отношение преходът не се е състоял...
- В моралния смисъл на думата - не е. Няма нова нормативна база, вътрешно възприета от хората. Има мъгляви представи - какво е в чужбина, какво трябва да бъде, какво пише в книгите... Но няма консенсус за нормите на живот, на отношения. И тая бъркотия ражда някакъв екстремизъм. Някой стъпва на масата и вика най-високо. Друг реагира: „Не, това не е моята правда“...
А в окупацията особено негативно действа съмнението, че студентите са манипулирани.
- В протестите тази година поначало всеки всекиго подозира...
- Може би. Но искам да отбележа, че студентите са много уважавана общност в българското общество. Те имат висок статус и той трябва да се поддържа. Да, тези дни те казаха, че се разграничават от Бойко Борисов, но трябваше отдавна да покажат, че не са манипулирани.
- Вие подкрепяте ли ги?
- Аз ги поддържам в искането им за морал в политиката. Но смятам, че не трябва да нарушават законите, с което подкопават и собствения си авторитет. И смятам, че трябва да зачитат мнението на другите. В България много работи са необходими, но най-необходимо е да има толерантност. Протести, които нарушават правата на другите, не може да разчитат на трайна подкрепа. Особено при явна конфронтация: „Щом не си с нас, си против нас!“ Това е болшевишки лозунг...
- А проявите на ксенофобия? Защо избуяха толкова бързо?
- Българинът винаги е бил толерантен към чужденците. А това изригване, свързано с бежанците, се корени в един друг пласт от проблеми. Голяма част от социалните групи в България нямаха шанса да се установят добре в новия тип икономически отношения. Те са донякъде „лузъри“, т.е. губещи в обществото и живеят в страхове. Много хора не си признават, но постоянно се страхуват. Пенсионерите се страхуват, че няма да има с какво да се лекуват, че няма да им стигнат парите за парното... Други се страхуват, че няма да могат да издържат децата си. Потиска ги усещането, че губят социална стойност. Безработните, особено младите, се страхуват, че им се изплъзва перспективата за живота. И така се стига до самостигматизиране.
- И такова нещо ли е възможно?
- Възможно е. „Ние за нищо не ставаме“, „За какво да живеем?“ и т.н. Затова има и запалили се хора, зачестяват и самоубийствата заради дългове. Когато животът вече не е мил, това означава, че си излязъл от живота. Ти просто не живееш. Промяната, колкото и положителна да е тя, представлява сама по себе си криза. В България се промени много - в икономиката, в политиката, в правото. Но обществото като цяло не можа да се адаптира към тази глобална промяна. А адаптацията означава постигане на равновесие на човека с нещо ново. Сравнително малко хора съумяха да се справят, да влязат в този нов ритъм. А масата хора, които не могат да се адаптират, лесно може да се плъзнат и към ксенофобия, и изобщо към омраза.
- Защо? Какъв е механизмът?
- Някой трябва да бъде виновен. Човекът, който живее зле, се чувства в блато, от което не може да излезе. Той е готов да критикува всяко нещо, което му се стори нередно, и за всяко нещо търси виновник. Такъв човек е фрустриран, потиснат и малко му трябва, за да стане агресивен. И така изкупителна жертва са първо политиците, управленците, богатите, а сега вече и чужденците, бежанците.
- В най-драстичните атаки срещу чужденци не виждаме пенсионери, а хулигани, престъпници. Как минава „сигналът“ между тях и състоянието на обществото, за което говорите?
- Там е работата, че в обществото тези, които се чувстват икономически потиснати, също са против чужденците. Пак страхове - ще им вземат работата, ще ги нападат, ще разнесат болести и така нататък. Този общ фон насърчава радикални групи, екстремисти като скинхедс. Те стават просто по-големи куражлии. И там вече се разчита само на оперативната работа на полицията, която не може да реши този голям проблем.
- А кой може?
- Трябва да има социален отпор спрямо ксенофобията. Знам, че не е лесно. Но трябва да се обяснява на хората, че проблемите им не са в тези чужденци.
- При всички категории притеснени хора, които посочихте, излиза, че за по-голямата част от обществото психологическа среда или нагласа е страхът.
- Ами да. Предишните, зимните протести бяха заради този страх. Ние не можем да се справим със сметките за ток, с парното, с наемите, с живота. И утре няма да можем. И тогава се получава спонтантен взрив - не само за да се промени нещо, но и за да намалее страхът. Хората излизат, а когато са заедно, те се чувстват солидарни. Страхът изчезва, когато заедно протестират.
- Техният гняв не обяснява ли това, че доста хора подкрепят студентите?
- Има такъв момент. Част от студентите се бунтуват, независимо под чие влияние. Как ги вижда един човек, който много не се интересува от политика и трудно преживява? Той си казва: „Нека да стане нещо в туй общество, бе!... Нека младите да направят нещо!...“ Това е - не питат какво и как ще се прави, но нещо трябва да се направи. Без, разбира се, да забравяме, какво е писал Джузепе Томази ди Лампедуза (цитирам по памет): „Нещо трябва да се промени, за да останат нещата същите.“
(в. Преса, печатно издание, брой 320 (671 от 23 ноември 2013)
Мобилна верси
RSS
