31784 | 10 ян. 2014 | 01:02

Събитията преди 17 години често се споменават покрай софийските протести против кабинета „Орешарски“ и преплетените с тях вандалски акто

Най-драматичният и остър политически сблъсък за всичките години от началото на прехода разтърси столицата на 10 януари 1997 г. Тогава част от хилядите демонстранти, оградили Народното събрание, влязоха в схватка с полицията, нахлуха откъм север в част от сградата и подпалиха и потрошиха няколко помещения. 

Към есента на 1996 г. провалът на икономическата и финансовата политика на лявото правителство на Жан Виденов беше станал очевиден и нещо повече - предизвика бързо обедняване на хората Инфлацията надхвърли 300% за онази година; към края Ӝ хлябът и други основни стоки поскъпваха от ден на ден. Недоволство и тревога се ширеха и в самата БСП. В края на декември Виденов трябваше да се оттегли и като председател на нейния Висш съвет, и като премиер. България влезе в 1997 г. с правителство в оставка.

Непосредствен политически залог беше дали на левицата да се даде втори шанс. Другото решение минаваше през предсрочни избори, за каквито СДС настояваше в своя проект на Декларация за национално спасение, внесен в Народното събрание през декември. С обсъждане на този документ започна парламентарната 1997 година.
В първата седмица на годината двете противопоставени позиции се втвърдиха. БСП държеше да доизкара своя мандат в управлението и на 8 януари тя издигна кандидатурата за премиер на Николай Добрев, вътрешен министър в кабинета в оставка. А СДС с голям митинг в София на 3 януари оглави недоволството и постави началото на всекидневни масови протес­ти в цялата страна. Сред организаторите им бяха и КТ „Подкрепа“, студентските дружества и създаденото предишната есен сдружение „Промяна“.

На 10 януари 1997 г. в дневния ред на парламента беше декларацията на СДС (така и останала неприета), а хиляди хора постепенно обкръжиха сградата. Част от площад „Народно събрание“ запълниха и подкрепящи протеста таксита. Насилието изригна в след­обедните часове, въпреки че някои от лидерите на опозицията се опитваха да укротят страстите. (В такава роля изпъкна новоизбраният, но още невстъпил в длъжност президент Петър Стоянов.) Но повечето опозиционни депутати се държаха двусмислено, по-скоро насърчавайки агресията.

Към сградата, а после към депутатите, които я напускаха под защитата на полицейски щитове, полетяха ледени буци и камъни. Това по-късно бе сочено като свидетелство, ако не за сценарий, то за предварително подготвен щурм (на самия площад камъни подръка няма). На места нападателите преодоляха полицейските заграждения и нахлуха в парламента от северния вход. Така стана възможен погромът над част от сградата и палежът на мебели и обзавеждане. Разгорещени демонстранти обръщаха и автомобили навън. Твърдо и нерядко агресивно действаха и силите на реда. Част от протестиращите бяха бити не около самия парламент, а в близки улици, късно през нощ­та. През следващите дни опозицията гневно питаше защо някои полицаи са удряли хора не само с палки, а и с крака от столове.

Над 200 граждани потърсиха медицинска помощ след събитията, ако се съди по отчетите в няколко болници. Отделно имаше ранени и обгазени в пожара полицаи. Най-много пострадали прие „Пирогов“, където констатираха и обезпокояващи случаи - черепни контузии, счупвания, мозъчни сътресения. Сред ранените се оказаха и експремиерът Филип Димитров, тогава син депутат, и бъдещият надзорник на валутния борд Мартин Заимов.

Взаимните обвинения за това кой е виновен за насилието, доколко оправдани са действията на полицията бяха единственият политически резултат от „черния петък“. В тези спорове напрежението се изостри, протестите станаха по-масови и по-радикални. Също на 10 януари опозицията обяви, че напуска парламента и прикани към национална политическа стачка и гражданско неподчинение. Президентът д-р Желю Желев, комуто оставаха десетина дни на поста, отказа да даде на БСП мандат за второ правителство, а на 17 януари потвърди отказа си. (Мандата по-късно връчи Петър Стоянов.) Незабавно след драматичната нощ д-р Желев свика и Консултативния съвет по национална сигурност. От това заседание полза нямаше, освен че „враговете“ поне си поговориха.

Сам по себе си щурмът на парламента не реши абсолютно нищо. След него почти месец продължи масовото протестно движение - в цялата страна, а не на един-два площада в София. То се увенча и с политическа стачка (29 януари - 5 февруари). Подгряваше го и бързото влошаване на финансово-икономическото положение. От януари до края на февруари равностойност­та на един щатски долар беше достигнала 3000 лева, т.е. при тогавашните доходи средната заплата беше паднала до няколко долара, а средната пенсия - до 2 долара. Настъпваше хиперинфлация.

		Момент от схватка около югозападния ъгъл на Народното събрание  Снимка: PREHODA.BG - ГЕОРГИ ГЕОРГИЕВ-ДЖОНИ
		Протестиращ призовава за влизане в Народното събрание  Снимка: БТА

Три седмици продължиха и дискусиите вътре в БСП. На най-заинатените се наложи да отстъпят, което направи възможно Николай Добрев и Георги Първанов (б.р. - избран за лидер на БСП, през декември 1996 г.) да върнат мандата на 4 февруари 1997 г. Заради този акт техни съмишленици по-късно ги обвиняваха в „предателство“, но той даде силен шанс на гражданския мир. Оттам насетне се откри и пътят към икономическа и политическа нормализация в страната.

Демонстранти щурмуват парламента

След сблъсъците в нощта на 10 срещу 11 януари 1997 г. -   откъм северната страна на парламента, откъдето погромаджии проникнаха в сградата  Снимки: БТА

(в. Преса, печатно издание, брой 9 (715 от 10 януари 2014)