25024 | 29 юли 2014 | 15:31

Вече доста знаем за възможностите, намеренията и действителните мотиви на целия политически „елит“ с всичките му различни цветове, пера,

1995 година. Министър-председателят Жан Виденов е на откриването на Пловдивския панаир (вдясно е вицепремиерът Кирил Цочев, министър на търговията и външноикономическото сътрудничество). Като всяко друго управление, и това започва с много надежди и... с тотално разобличаване на „наследството“.

В българската политика битките около „наследството“ нямат нищо общо със знаменитата Война за испанското наследство (1701-1714). Не приличат и на двувековното кърваво раздърпване на „османското наследство“. В нашите войни нищо не делим, а и няма какво да се дели, съответно

никой нищо не получава

и никой не печели. Въпреки това ги повтаряме периодично, със забележителен инат и ожесточение. Поредната такава война набира интензивност; това са всекидневните спорове, възклицания и реплики за наследството на Орешарски. Оценките са предимно отрицателни и мнозина не пестят тежки думи - „катастрофа“, „пропиляна година“ и т.н. По-благоприятните са балансирани например с израза „противоречиво наследство“ или с думите на Константин Тренчев: „Пламен го плюят всички, аз не съм в този хор - не защото не намирам купчина неща, за които да го упрекна и критикувам.“ („Преса“, 22 юли т.г.)

„Нека видим как историята ще оцени правителството“, каза неотдавна премиерът в оставка. И е по-скоро прав, само че през май 2013 г., преди още да поеме поста, не беше склонен да дава думата на историята: „Наследството на ГЕРБ е катастрофа в сравнение с предишния дефицит“... Пореди „фаталната“ 2013-а не беше по-различно. „20 години! - провикваше се Бойко Борисов – 20 години няма да се оправи България от управлението на тройната коалиция.“ И колкото по-назад се връщаме, толкова повече

виждаме едно и също

- наследството бива щурмувано „на нож“ не само в предизборните кампании, когато такива атаки са донякъде разбираеми. Не, почти всяко ново управление приема за правило №1 „Омаскарявай предишните.“

Разбира се, винаги са се намирали достатъчно основания за сериозни критики, а и за безпокойство от завареното. Ако всичко си е било в реда, то би се отразило в изборните резултати и поне веднъж „предишните“ щяха да са си пак „нашите“ Но такъв случай няма, ако не броим НДСВ и ДПС, които през 2005 г. успяха да се класират в тройната коалиция и да участват в кабинета „Станишев“. Всяка власт настройва хората против себе си, напомпва недоволство и през целия „преход“ нито една политическа сила не е имала решаващата дума в управлението в два последователни цели мандата. От друга страна, в почти всички разобличения на „наследства“ черните оценки са силно преувеличени. Това добре се забелязва не само от разстоянието на 5, 10 или 15 години. То изпъква и поради един друг вид реализъм - вече доста знаем за възможностите, намеренията и действителните мотиви на целия политически „елит“ с всичките му различни цветове, пера, перца, обръчи и лобита. Добре, но след като по изключение „предишните“ са причинявали погром, къде е причината,

къде е „хубавата Елена“

на вечно пламващите „войни за наследства“. Причината изглежда най-вече психологическа - в собствената неувереност, в страха, който грабва новодошлите на бул. „Дондуков“ №1 в София. Несъмнено най-тежкото наследство се падна през май 1997 г. на правителството на ОДС с премиер Иван Костов. Добро или лошо, крадливо или не, то знаеше какво прави. И не изгуби време да громи Виденов; нещо повече, беше единственото правителство, което обяви програма от първия си ден и от първия си ден започна да я изпълнява. Неуверените управници са подвластни на друг дневен ред. Те още отпреди старта си във властта са притеснени, те имат психичната потребност да разгласят:

Едно - колко ужасен хаос са заварили, какво  безпаричие и беззаконие. Две - че не бива народът прекомерно да придиря, ако нещо не смогват да извършат бързо и впечатляващо. Един любопитен пример. По общо признание най-културното приемане/предаване на изпълнителна власт беше на 24 юли 2001 г., когато Симеон Сакскобургготски смени на „Дондуков“ 1 Иван Костов. Именно на този цивилизован фон мнозина бяха смаяни, когато в началото на декември жълтият кабинет обяви... Бяла книга за онова, което му е оставило управлението на ОДС.

И нещо повече: предвиждаше се инвентаризацията на грехове да продължи. В „книгата“, съдържаща между другото дълъг списък на съмнителни приватизационни сделки, долавяме обещаното по-рано от НДСВ възмездие (наистина словесно) спрямо хора, излъгали народното доверие. Аритметическа е друга от възможните разгадки на изненадата. Бялата книга се яви на 134-ия ден от управлението на НДСВ/ДПС. Първо, бяха отшумели - без грам чудеса - 1/6 от магическите 800 дни на ексцаря. Второ, той недопустимо се беше забавил с управленската си програма, обяви я набързо чак през есента на 2001-ва. (Тази безобразна „мода“ възприеха и следващите две правителства.)

Най-паметната Бяла книга остава съставената при управлението на Виденов. Хора от БСП и правителството прекараха първите 3-4 месеца на 1995 г. в писане, сглобяване и публикуване. Обемистият документ беше посветен не само 419-те дни управление на Филип Димитров, а на всичко, извършено в България от началото на 1990 г. Този период придаваше някакъв смисъл на публикацията, на практика обаче тя не помогна с нищичко на страната.

Не спечели от нея и управлението на БСП, напротив загуби ценно време и енергия. А по зла ирония на съдбата година и половина по-късно

то също заслужи Бяла книга

каквато обаче никой не си даде труда да съставя.

За подобен документ се чу и сега. Депутатката Лиляна Павлова, влиятелна личност в ГЕРБ и бивш министър, даде идеята в интервю за „Преса“ (брой от 24 юли т.г.)
„Голям процент от анкетираните в социологически проучвания казват, че има нужда да се направи пълен преглед на състоянието на министерствата, на всички сектори. Дали ще е Бяла книга или друг акт, но виновните трябва да си понесат отговорността.“

Любопитно е, че и тук се поставя въпросът за наказания, макар че той по принцип не е присъщ на документ или сборник документи, носещ името Бяла книга. Според стари английски речници, така се нарича „официален доклад за правителствени дела, подвързан в бяло“. По-конкретно определение има в Уикипедия: „Авторитетен доклад или справочник, помагащ на читателите да разберат или разрешат проблем, или да вземат решение.“

Иначе казано, истинската Бяла книга е делови инструмент, независимо дали излиза от правителство или от друга организация. Когато обаче се използва в нашенските „войни за наследството“, книгата е просто пропаганден трик. Хитър трик наистина, защото атаките са опаковани по-престижно, не са в какво да е бегло изявление. (Подобен хитроумен похват беше „стенограмната пропаганда“ от мандата на ГЕРБ. Стенограмите, публикувани „за прозрачност“, съдържаха и речи на Борисов, не свързани с деловата работа на МС, а явно предназначени за широка публика. Наследството на Станишев беше централна тема в тях.)

Имаме вече 25-годишен опит от битки „за наследство“, независимо как са подвързани. Знаем, че те в най-добрия случай са безсмислени, а в най-лошия вредни за страната, включително за новото управление, онова, което е заменило „лошите“. Защо? Защото са парче от порочно правене на политика, от цяла една сбъркана философия, според която

напредъкът и редът в страната

започват с твоето идване на власт. А ако си опозиция, трябва преди всичко да пречиш на управлението, чакайки да дойдеш на власт и да изречеш нещо като „Да бъде светлина!“.

Този синдром е коментиран многократно. Невинаги обаче забелязваме нещо очевидно. Във всички - до една! - области, в които има тежки проблеми за хората и обществото, които са в постоянна криза, не е възможно да се постигне подобрение за един мандат. Нужна е приемственост между различните управления. Това важи за демографското състояние, здравеопазването, образованието, енергетиката, надеждното социално осигуряване и т.н.

И не е съвпадение, че именно в тези области за 20 години са писани и преписвани по няколко  стратегии, концепции, програми. Вече самата чудовищна тежест на тази хартия е сред причините да се тъпче на място. И въпреки това утре писането ще продължи - и ще е точно толкова полезно, колкото евентуалната Бяла книга преди него...
Постоянно саботираната приемственост спъва и развитието на експерти, и изграждането на мотивирана и компетентна администрация - преди всичко пак в същите кризисни сектори.

Може би един ден нещо ще прекъсне този омагьосан кръг. Може би редуващите се управления ще заработят за развитието на страната и за реформите,  необходими за нормален живот на хората. Може би. Но това със сигурност няма да започне с яростна „война за наследство“.