Връщам се отново към героите от "Изповеди по пантофи" - тази рубрика на страниците на "Труд", която години наред събираше откровенията на политици, интелектуалци, военни, бизнесмени.
В годините на целия преход пред касетофона ми се "изповядаха" над 500 прочути българи, споделяйки мъки, радости, надежди и разочарования.
Разлиствам отново страниците на тези изповеди днес, в 2023 година, защото на всички тях ние сме длъжници.
Ще публикувам в Епицентър.бг част от книгата "Изповеди по пантофи", в които се опитах да покажа човешката страна на нашия преход.
Днес ще припомня нашите разговори с ДЖКО РОСИЧ - актьорът, който излъчваше толкова много любов, и който събираше в ответ огромна обич. Винаги казваше: "Аз живея от добрите отношения между сърби и българи" , винаги подчертаваше: "Всичко в този живот съм го правил с любов" и никога не забравяше да изрази благодарност: "Нещата ми се случваха ей така, от Господа, от звездите"...
Една изповед на чаша кафе преди 11 години.
21 февруари 2012 г.
Неговият глас никога не може да бъде объркан. Неговата фигура − също. А името му? Името му събужда възхита и любов. Седим си с Джоко Росич в любимото му кафене на „Ситняково“. Донесъл ми е снимки от негови роли в киното. Роден е в неделя в три часа след полунощ на 29 февруари, но го записали на 28-и, да си има „нормален“ рожден ден като всички. Било е 1932-ра, в Крупан, Кралство Югославия. Баща му е сърбин, майка му − българка. На 19 години Джоко, записан като Джордже, избягва в България. Завършва икономика, 17 години работи в Българското национално радио, откъдето е изгонен след чешките събития. Шансът му е в киното. Стреля така добре, както язди кон. Понякога е наричан „легендарният каубой“.
През февруари 2010 година получава наградата „Златен век“ на Министерството на културата за големите си заслуги и принос към българското кино. Но най-много цени наградата, която получава в Будапеща за „цялостен принос към унгарското кино“. Никой друг чуждестранен актьор не е носител на този приз. Тогава Джоко минава по огромен червен килим и чува възгласите, че е световна звезда. Пленява публиката с едно четиристишие на Шандьор Петьофи: „Унгарийо, любов моя, благодаря ти за всичко, страшно много те обичам.“ „Падна таванът от аплодисменти“, разказва Джоко и върти цигарата в ръцете си...
− Джоко, и ти навъртя 80 години. Питаш ли се как отлетяха?
− Обикновено на моите млади колеги, когато работя с тях, им казвам: „Деца, внимавайте какво правите със себе си, защото вчера, някъде около два следобед, бях на вашите години.“ Преспах една нощ и... (щрака с пръсти − б. а.).
− Толкова ли бързо се изтъркулиха?
− Толкова бързо. Ето това е (отново щрака с пръсти − б.а.). Целият ти живот се събира в един миг. Целият! А аз още на нищо не съм се наситил. Искам още да играя. Искам още да видя свят. Искам още хубави жени да видя. Искам всичко около мен да е пълно с живот.
− Като гледам тези снимки от роли във филми и този богат живот, който си имал, не може да е минал като едно щракане с пръсти?
− Не може, разбира се, но усещането е такова. Усещането е, че това е било вчера. Аз не мога да приема например, че дъщеря ми е на 57 години. Как така моето Иринче ще е на 57 години! Глупости! Аз не мога да загрея, че внукът ми има син, че аз съм прадядо, не ми влиза в главата. Те са ми онези малки деца, които идваха на вилата ми в Бойковец, с които по цял ден си играехме, на които правех корабчета по снимки.
− Излъчваш такава енергия и такъв мъжки аристократизъм, че много мъже може да ти завидят?
− Ето, това е нещо, за което нямам заслуга. То идва от мама и татко, от детството, от средата, в която съм възпитаван, от обкръжението, от образованието, от количеството шамари, които съм получил в живота. Защото шамарите в живота правят човека човек. За да стана такъв, какъвто ме познаваш, знаеш ли колко шамари съм изял?
− А пък аз си мисля, че ти си се събуждал винаги само с любов и си заспивал само с обич. И не мога да си представя друго отношение на хората към теб.
− Това е друго. Аз говоря за шамари като преживяване. Не съм ти казвал досега, но на 10-годишна възраст аз присъствах на обесване. През Втората световна война в центъра на града, в който живеехме, имаше бесилки, които непрекъснато бяха пълни. И германците ни изкарваха от къщите, за да отидем и да присъстваме на обесването. Как мислиш се е запечатало това в съзнанието на едно 10-годишно дете? Аз съм преживял цяла световна война, която у нас беше много кървава. Нямаше къща, от която да няма загинал човек. От нашата фамилия загиналите са петима. Как да изтрия това от съзнанието си? Ти казваш: „Хората те обичат.“ Да, обичат ме, и знам защо ме обичат. Защото аз съм препълнен от любов към хората. Хората усещат, когато някой ги обича, и му отвръщат със същото.
− Вероятно много от отминалите дни минават пред очите ти като на филмова лента.
− Да, минават непрекъснато. И знаеш ли, минават с някаква странна любов. Аз имах невероятен баща, беше феноменален човек. Той загина на 37-годишна възраст във Втората световна война в битка срещу германците. Аз съм го надживял ужасно много. Той − на 37, аз − на 80! Не мога да го възприема. Но казвам ти честно, и в този момент искам да приличам на татко. И в този момент искам да ти говоря така, както той би ти говорил. До ден днешен той ми е кумир, той е човекът, на когото цял живот съм искал да приличам. И никога не съм успял да го достигна, разбираш ли, но продължавам.
− Защо, какъв е бил той? Как би ми говорил баща ти днес?
− Татко е най-почтеният, най-честният, най-красивият. Беше неописуем красавец! Огромен мъж. Имам вкъщи един вестник „Политика“ от 1926 г., запазил се е в нашата фамилия, където е публикувана статия за народни състезания в моето родно градче. Хората се състезават в хвърляне на камък от рамо, скок от място и игра в хоро. След това търговската гилдия дава по жълтица на най-добрия. И във вестника пише, че две от жълтиците е спечелил баща ми в игра на хоро и в тласкане на камък от рамо. Срамно е, че в годините на Втората световна война, когато настъпи огромният глад в Сърбия, тези жълтици ние ги разменихме за по 30 кила царевица. За да се преживее някак си... (Джоко вече е запалил цигара − б.а.). Татко беше най-храбрият човек, който съм познавал, човек с изумителна храброст. По време на войната срещу германците няколко пъти е разжалван в чин. И защо? Защото, когато са тръгвали в атака, той не е залягал и така е давал „лош“ пример на бойците си. Татко винаги е казвал: „Аз съм сръбски учител. А един сръбски учител не може да се навежда пред германци.“ Ей такъв човек е бил той. И сега, като ме питаш дали целият ми живот минава като на филм − да, връхлитат ме милите случки с този невероятен човек.
− С много мъка си спомняш това, а е било толкова отдавна.
− Като гледам тази зима сега, си спомням онази страшна зима на 1942-ра, запомнена от света със Сталинградската битка. С момчетата на улицата като плюнехме, плюнката ни, докато стигне до земята, ставаше на топче лед. Толкова беше студено. У дома се отопляваше само малката кухня, защото нямахме средства. И вечерно време, когато трябваше да се ляга, татко и мама отиваха да легнат първо в леглата на децата, за да ги затоплят с телата си. След тях ние с брат ми се юрвахме като хуни. Обикновено той лягаше при мама, аз − при татко. И усещах топлото на татко, миризмата на пижамата му, топлината на ласката му, с която ни прегръщаше. Винаги съм завиждал на моите приятели, че си имат бащи. А аз от 13-годишен нямам. Завиждал съм и когато съм чувал да ми казват, че пият ракията с баща си (сълзи напират в очите му − б.а.).
− Джоко, толкова е искрено това, което казваш! Тези мъжки, всъщност детски сълзи, които виждам сега в очите ти, в очите на един двуметров 80-годишен мъж, който плаче за баща си, загинал преди 67 години, не ми се е случвало...
− Извинявай!
− В момента ти си сякаш онова 13-годишно момче, останало полусираче. А за майка си не тъгуваш ли?
− Мама, тя... Тя е легенда мама.
− Казвал си ми, че е 3/4 българка?
− Тя си казваше, че е българка, защото баба е половината българка, половината сръбкиня. Всичко останало в рода на мама е българско. Беше невероятна жена. Завършва педагогика в Сърбия и е била сръбска учителка. Първият урок по патриотизъм, който съм чул в живота си, е преподаван от мама. Аз съм бил в нейния клас, във второ отделение. В една жестока зима като сегашната мама влезе в клас. За мен беше госпожа, не мама. Най-много бой съм ял аз в този клас. Тя искаше да бъда идеален, пък аз не бях. И ни каза: „Деца, веднага идете до прозореца.“ И ние отидохме до джамовете, залепихме си носовете. „Хайде, какво виждате?“ − пита ни тя. „Висулки, сняг, лед. Няма листа по дърветата“ − отговаряме ние. Тя: „Гледайте, още гледайте. Па погледнете долу ниско.“ И не знам кой от нас каза: „Има врабчета.“ „А сега се върнете на чиновете, искам да ви кажа нещо за тези врабчета − започна мама. − Вижте какво, деца, има едни птици, които идват у нас пролетно време, когато започнат да цъфтят дърветата, когато започва да става топло, да става красиво, да става уютно да се живее. Те пристигат тук да си живеят на хубаво, след това да си родят децата, а есента, когато започва да става студено, те си отиват. Отиват там, където е топло и уютно. А тези врабчета никъде няма да отидат. Вижте ги, те са посинели от студ. Трудно намират какво да ядат, но стоят и ще стоят тук. Тук ще умрат, защото това е тяхната родина.“ Това бе урокът на мама по патриотизъм! Българка! Сръбска учителка! Не патриотизъм от типа на „ние, сърбите, и ние, българите“. А патриотизъм като понятие, като усещане, като дълг към родината. Като проклятие за всички, които са си отишли...
− Много болка има в душата ти. Кога си се чувствал в менгемето между българите и сърбите?
− Цял живот, непрекъснато. Непрекъснато! Аз живея от добрите отношения между сърби и българи. На мен ми е най-добре, когато отношенията между двата народа са добри. Защото, когато Господ е събрал един прекрасен сърбин и една прекрасна българка, от тяхната любов е излязло това, което сега стои срещу теб. И аз мисля, че резултатът е прекрасен. Аз съм сърбин, много обичам Сърбия, преживял съм тежките години, но ужасно много обичам България. Тук мина целият ми зрял живот. И моето страхотно желание е било тези два и без това страхотно близки народа да си живеят добре.
− А по време на войната в Югославия на чия страна застана?
− Един път в твоя бивш вестник „Труд“, точно когато бяха започнали бомбардировките над Сърбия, написах статия, която беше озаглавена „Имам един щурав блян.“ Това беше моето отношение към войната. А щурият ми блян беше моят внук, който е в българската армия, и моят племенник, синът на брат ми, който е в сръбската армия, да ги видя двамата не като роднини, а като войници да седят на една маса и да си пият ракията.
− Е, можа ли да ги събереш на една маса да си пият ракията?
− Не. География!
− Географията е въпрос на километри?
− Не само на километри. Доскоро, ако дойде някой от Сърбия дотук, трябва да вади визи, да се слага депозит, пари... не знам какво. Унизително е! Дъщеря ми, колкото поддържа връзки с мен, толкова и с брат ми в Сърбия. Говорят си с братовчедите по скайпа, което за мен е испанско селище. Даже не знам какво е. Аз съм стигнал до телефонния секретар.
− А с брат си имате ли нещо неизказано − нещо, което да ви мъчи?
− Брат ми е на 83 години. Когато той дойде при мен, особено първата ни вечер трае до сутринта. Забравяме се от приказки. И обикновено се скарваме.
− Защо?
− Защото аз казвам: „Брат ми, помниш ли, като правихме еди-какво си тогава и тогава?“ А той ми отговаря: „То ни е тако!“ (Това не е така − б.а.) И става разправията.
− Кой те насочи към киното?
− Стана случайно, както всичко в целия ми живот. Първият човек, който усети, че от мен може да стане нещо в киното, е Мирослав Миндов. Аз познавах много български актьори от онова поколение и бях приятел с тях. Тогава бях журналист, работех в радиото, изкарвах безкрайни нощни дежурства, по време на които записвахме радиопиеси във Второ студио на радио „София“. А през деня следвах в икономическия. Една вечер виждам Мирослав и той ми каза: „Джоко, утре ще ходя в киноцентъра. Ще играя в един филм. Искам да играеш с мен, искам да те покажа на режисьора. Ти ставаш за кино.“ „Айде стига, бе, бегай оттук!“ − не вярвам аз. „Не − казва, − ще дойда с моя „Москвич“ и ще те взема.“ Отиваме в киноцентъра, представя ме на режисьора, който маха с ръка: „Добре, нашият филм е мъжки, много мъже ще има, все ще намерим откъде да мине.“ Мирослав обаче е упорит: „Чакай, ти не ме разбираш! Аз не съм го довел за статист или масовка, аз искам този човек да играе роля заедно с мен.“ Е, нищо не стана тогава, но... днес имам 120 филма зад гърба си.
− А кога се качи за първи път на кон?
− Заради филма „Демонът на империята“. Доста голяма група актьори трябваше да се научим да яздим. Играехме заедно с Калоянчев. Когато сериалът свърши, моите колеги се върнаха в театрите, аз продължих да яздя. Не играех в театър, нямах театрални задължения. Яздех си. Вече съм на 80 години и не ми пука какво говоря, но аз станах страхотен ездач. В Източна Европа от яздещите актьори имаше само един, който е по-добър от мен − Гойко Митич! Той е... мисля, че е недостижим. Няма друг актьор на света, който да язди като него. Изумителен ездач!
− Бяхте ли приятели?
− Бяхме приятели, разбира се. Ние и сега сме приятели, само че по стечение на обстоятелствата не се виждаме. Представяш ли си сега да отида в Париж? Глупости! Приятел съм и с Омар Шериф, но не се виждаме, защото няма как. Времето и географията разделят хората.
− Тъгуваш ли за любимите си коне, с които стана толкова популярен в киното?
− Да, контактът с животното те прави по-благороден. Остава ти отпечатък за цял живот − в походката, в стойката, в държанието. Любимият ми Цайс, червен ат, с който бяхме неразделни 13 години, умря милият. Аз му посветих едно писмо − „Реквием за жребеца Цайс“. След като ме изгониха от радиото (17 години Джоко е журналист в БНР, изгонен след пражките събития, 1968 г.), бях се зарекъл никога да не напиша нито една дума. Но на Цайс му бях обещал, че един ден ще напиша нещо за него. И написах за съжаление, когато той умря. В неговия бокс, където той живееше в конната база, бях закачил една моя снимка и бях написал: „На моя Цайс с благодарност.“
− Боже Господи, каква любов е било това!
− Много си го обичах. Имах и една кобила, Плевра, с нея снимах в „Демонът на империята“, почти две години бяхме непрекъснато заедно. Един път усетих невероятен контакт с нея. Бяхме на снимки в Арбанаси и имахме дълго време за почивка. Бях я прегърнал през шията и говорех в ухото: „Колко си страшна, колко си красива, колко те обичам!“ Дълго време говорех така любовно. Усетих как започна цялата да трепери. Предполагам, че това е от тембъра на гласа ми, не че тя разбира нещо. Но тя ми направи най-голямата беля от всички коне, които съм имал. По време на едни снимки в пълен галоп по нанадолнище тя се изплаши от нещо и спря като закована. И аз катапултирах. Летял съм около осем метра. Тогава си извадих рамото. Остана ми за цял живот. И досега нямам връзка с рамото, държи се само на мускул. И това тя ми го направи, моята любовница!
− Смяташ ли, че ако не беше в България, че ако живееше в чужбина, щеше да имаш по-бляскава кариера?
− Не съм се замислял изобщо. Ако бях извън България, може би щях да лъскам обувки някъде, да давам велосипеди под наем или да бъда продавач в магазин за седла. Де да знам какво щях да бъда.
− Кога си пееш „Йовано, Йованке“? Кога ти идва отвътре?
− Вече не я пея. Нямам глас за пеене. Добър певец съм и много пъти съм я пял, но вече не мога.
− Казваш, че баща ти е бил красив! И ти си красив, а като млад си бил магнит за жените. Това създавало ли ти е самочувствие?
− Мъже, на които нещо не им достига, искат да имат непрекъснато жена, да се самодоказват чрез нея. Мъже като мен не изпитват нужда от това, защото около мен цял живот е имало някаква жена или някакви жени. Било е достатъчно да се обърна и...
− Но нали си спомняш, когато преди 15 години ми каза: „Всичко, което съм правил в живота си, е било, за да се харесам на някоя жена“?
− Да. За мен жената е нещо велико в живота на един мъж. И за какво му е на който и да е мъж в този свят да направи каквото и да е, ако до него няма една невероятна жена, която да го потупа по рамото и да му каже: „Страхотен си!“ За чий бащин му е!? За пари! Пари ще вземе и утре, и вдругиден! А какво велико усещане е да отидеш на театър с жената, която е до теб, да излезеш в антракта, да се разходиш, да приказваш с някого и да усещаш с кожата си, че тя стои до тебе! Това е невероятно, това е огромно усещане! Да чувстваш до себе си хубавото, красивото същество... И да те докосват някакви флуиди, някаква топлина през дрехата, да усещаш с кожата си, че тя е там, че стои до теб. Страхотно е! И няма как да се излъжеш − да се обърнеш, пък нея да я няма. Не, там си е. И да я погледнеш в очите. Женските очи са единственият стимул за мъжете. Но мъжете се разделят на две половинки, едните го признават, другите − не.
− А имало ли е мигове, в които нея да я няма? И как се чувстваш тогава?
− Е, имало е мигове... когато съм направил някаква свинщина... И тогава нещата охладняват. Но при интелигентните хора нещата се оправят.
− И изневярата ли е свинщина?
− Да речем. Има и други свинщини. Има неща, които човекът, който е до теб, не обича да се правят, а ти въпреки това ги правиш. Пак е свинщина.
− Какво ти е прощавала съпругата ти Лиляна?
− Всичко, каквото е могла да прости, е простила. Имаше безкрайно много години, в които от 12 месеца в годината аз по 8 не съм си бил вкъщи. Все едно че се беше омъжила за моряк. При това аз не бях моряк и не бях на траулер, а сред шарения свят... През 1974-та имаше едни 40-42 дни, когато ме оперираха в Първа градска болница. Извадиха ми жлъчката и се получиха усложнения. И аз взех да си отивам. Разбрах, че си отивам. По едно време се събудих от някакъв унес. И видях, че около леглото ми стоят моите роднини от Сърбия. Загрях, че са били извикани да се простят. Беше страшна битка със смъртта. Но аз оцелях. 42 дни Лиляна е спала на табуретка до краката ми в болницата. Иди после, па го забрави! Това не е просто „обичам те“. То е много повече от „обичам те“.
− Спомням си, когато ми каза: „Сладко е да си роб на жена!“ Това много малко мъже могат да си го признаят.
− Само качествени мъже го знаят това. Само качествените мъже обичат да бъдат роби. Много сладко е силен, стойностен мъж да бъде роб на едно слабо същество, на една жена. Страшно сладко е!
− И никога не си страдал от жена? От коварството, от предателство?
− Никога не съм страдал от жена. Даже когато съм се разделял, никога не съм създавал отношения на вражда и омраза с жената. Виждал съм се с тези жени, приказвал съм си с тях.
− Ти си много добър човек и на теб всичко като че ли ти идва ей така, поднесено на тепсия: ролите, любовта на хората, признанието...
− Това е процес. Има хора, които са организирани, стриктни. Те знаят точно какво искат да учат, да завършат, как да градят кариера. Знаят как ще напредват, как ще стигнат до генералния директор или до министър-председател. И го преследват. Аз не казвам, че това е лошо. Напротив. Завиждал съм на такива хора, защото аз не съм такъв, не го умея. Има хора като мен, които просто си живеят в пространството, и на тях нещата им се случват. Ходиш, ходиш по пътя си и хоп, на някое кръстовище се срещаш с късмета си − както се срещна оная, Анна-Мария, с Бойко Борисов. Аз така попаднах в първия си филм, така ми се случи и с втория. А след това филмите просто се връзваха един на друг, без да правя каквото и да е. Без да се интересувам има ли писани сценарии, кой ги пише, кой ще прави това-онова. Мен просто ме канеха. Случайно попаднах във френски филм, където играх с Омар Шериф и станахме близки. След това случайно отидох в Унгария на пробни снимки и... после направих 35 игрални филма. Да, случваха ми се нещата ей така, от небето, от Господа, от звездите!
− Бог те е целунал, не мислиш ли?
− Де да знам. Мисля, че татко ме е целунал. Само че може да ти се случат милион пъти случайни неща, но ако ти не си готов да участваш в тези случайности − гледай си работата, няма да стане! Да, човек има късмет, но трябва да е готов за този късмет. Трябва да имаш онези първи години с този невероятен татко и тази невероятна мама. Трябва да бъдеш най-добрият ученик в гимназията. Аз бях! Трябва да бъдеш студент, на когото ректорът само на теб лично да е връчил дипломата сред 500-те завършващи випуска. Аз бях този. Трябва да работиш в Българското радио и да бъдеш един от най-добрите журналисти. Да получиш награда за най-добрия материал през годината. Той се казваше „Обичам тази улица“. Много хубав материал беше, за бул. „Евлоги Георгиев“.
− И за журналистиката говориш с такава любов, с каквато разказваш за киното.
− Всичко, което съм правил в живота си, съм го правил с любов. Един човек, който не умее да язди, могат да му докарат най-добрия кон. И той ще го изхвърли от седлото. Най-големият късмет в света да ти дойде, ако ти не можеш да го реализираш, ако не можеш да го направиш, ако не си готов за него, за какво ти е?
− Иска ли ти се да яздиш кон сега?
− Иска ми се, разбира се. Но не мога вече. Тазобедрените ми стави отидоха на кино. И е болка. От пет години не съм яздил.
− А въртиш ли пистолета? Беше като факир в каубойските филми.
− Бях. Изкривиха ми се пръстите и вече не мога.
− Казваш, че си успявал да хванеш късмета си, че си направил всичко, което искаш, но все пак сигурно има нещо, за което да съжаляваш, че не си го сторил. В какво не успя докрай?
− Светът е огромен. Знаеш ли с колко много жени не съм бил!
− Пустият му копнеж по жените, последен си отива!
− Е, как!
− Не те ли ревнуваше Лиляна?
− Разбира се, че ме ревнуваше. Тя и сега ме ревнува. Но това е благородна ревност. Тя е величествена Лилянка.
− Къде се запознахте?
− Лиляна е пианистка, завършила е Консерваторията. Но никога не е работила като музикант. Започна да работи в радиото като музикален оформител на радиотеатъра. Там се запознахме, там се оженихме. Но след чешките събития имаше чистка в радиото. Изгониха ни и двамата. Аз не бях с българско гражданство. А тя − покрай мен само защото ми е съпруга. Настъпиха четири мъртвешки години... Беше страшно... Не знам, не мога да ти опиша какво беше.
− Как издържахте?
− Имаше списъци в редакциите на хора, които не могат да сътрудничат. Черни списъци. И никъде не можеш да влезеш. Имах приятели, колеги, които ми вадеха късно вечерта страници за коректури. Правех коректури и ми плащаха по 8 стотинки. Бях се отчаял. В такива ситуации на жената е по-лесно. Има мъж, който е глава на семейство, той носи някаква отговорност. И тя може да каже: „Аз имам мъж.“ Ама аз не мога да кажа: „Аз имам жена.“ Бях се отчаял и не знаех вече какво да правя. Ходех по улиците като идиот. Един ден се прибрах вкъщи и Лиляна ми каза: „Седни, искам да говоря нещо с теб.“ Аз седнах и тогава дойде моментът, мислех си: „Дотук бях.“ Тя казва: „Знаеш ли, днес ходих до статистическия институт. Проверих едни статистики и се оказа, че тези статистики се водят от 1892-ра. В статистиката няма отбелязан нито един случай на смърт от глад. Гладна смърт в България не е имало. Ерго, Джоко, ние с теб от глад няма да умрем.“ Падна ми не камък, ами скала ми падна от сърцето. Толкова тегаво беше. В тези години и фирми нямаше. Или поне за някои имаше, ама за мен нямаше. Лиляна по някое време се устрои в импресарска агенция, понеже е с 3-4 езика и с музикално образование. Почна да работи и някак си се преживяваше. И най-накрая Сашо Величков, едно велико момче, който по това време беше и директор на студио „Игрални филми“ в Бояна, ме видя в коридора на киноцентъра. Ей така, пак случайно ме срещна и ми каза: „Джоко, ти защо не подадеш едно заявление да те назнача тук в студиото?“ Викам: „Отде да знам, че може.“ Подадох заявление и той ме назначи. И животът тръгна отново.
− Помниш ли всички филми, в които си се снимал?
− Някъде около 120. Не съм ги броил, но онзи ден Стефчо Данаилов каза така: „Дайте да се разберем. „На всеки километър“ е едно заглавие, аз там съм играл в 26 филма.“ И е безкрайно прав. Аз съм участвал в много сериали, които носят едно заглавие. Много са филмите – „Демонът на империята“, „Осмият“, „Езоп“, „Михаил Строгов“, „На всеки километър“, „Гоя“, „Антихрист“, „Баща ми бояджията“, „Иван Кондарев“, „Сватбите на Йоан Асен“, „Войната на таралежите“, „Камионът“, „Хан Аспарух“, „Време разделно“, „Под игото“. Сега се снимам в „Отплата“ по Нова телевизия. Играя бащата на основния герой, нямам особено участие, но имам ярко като присъствие. Това е първият сезон от 12 епизода.
− Оглеждаш ли се в очите на внуците си, на правнучето?
− Знаеш ли, аз не съм от хората, които се превъзнасят по децата и по внуците си. Аз съм направил всичко, което трябва да се направи за тях, и продължавам да го правя. Обожавам най-големия си внук, той е на 33 години. Обичам правнука си, който е на 5 години.
− Има ли някой от тях, който да носи твоето име?
− Има. По-малкият син на Ирина, по-малкият внук е Джоко.
− А има ли някой, който да те наследява като актьор, като дух, като присъствие?
− Не. Най-големият ми внук завършва тежки пътностроителни машини. По-малкият е пенкилер, но е сладък. Малката ми внучка Мария, тя ни е обща вноска с Валентин Старчев, защото ни бяха женени децата. Вече е на 28-29 години и учи непрекъснато, все някакви специализации завършва… в Малта, в Германия. А най-малката Пламена е гребкиня. Ходи на Панчаревското езеро да гребе като алтава. Иначе учи във френска гимназия. Безкрайно ги обичам, но ме дразнят хората, които превъзнасят внуците си.
− Чие ухание искаш да усетиш?
− На татко.
− Татко, пак татко. Невероятна е тази твоя връзка с татко. Какво те ядосва в живота, в политиката?
− Напоследък се ядосвам от това, че писва ми да живея в обществото, което е като риба, рак и щука. Това е ужасно! Това е невероятна простотия. Ето, стана това нещастие с наводнението, дето даже и в траур бяхме. И веднага скочиха от синята коалиция, от БСП − всеки обвинява другия. Хора, станало е нещастие! Как може върху нещастие да се упражняваш в политическа риторика, бе, идиот! Аз все пак съм нормален човек.
− Защо ние сме толкова разделени, а сърбите са единни?
− Наскоро като бях на едно интервю при Карбовски, ме пита той: „Имате ли приятели сред червените?“ Имам, разбира се. Как да нямам? Как може Стефан Данаилов да не ми е приятел, като ми е! И хем да го обичам, хем и той да ме обича. Как Андрей Пантев да не ми е приятел, като ми е приятел! И си го обичам. Какво значение има, че той е червен. Мен ме интересува човекът почтен ли е, честен ли е, добър ли е. А в какво вярва той, е частен въпрос.
− Какво правиш сутрин, като станеш?
− Първо дълго приказваме с Лилянка какво ще закусваме. И внучките ми знаят, че аз обичам вкусните неща. Прави се турско кафе за Лиляна и чай за мене. Трябва да има задължително маслини на масата, защото не мога без тях, да има сирене и кашкавал, които ям заедно. Обичам да има прошуто, обичам да има малко свински гърди, понякога и малко сланина... След това?... Има една огромна празнина вече в моя живот. Не знам дали знаеш, аз съм полусляп. Затова вече не карам кола, не мога да чета. Сценария, по който играя в момента, няма как да го чета и това го прави Лиляна. Отпечатват ми го с много едри букви, които аз горе-долу ги виждам, и това ми помага да си уча текстовете. Липсата на зрение ми отваря огромна празнина в живота. Защото аз цял живот много съм чел. И ми е криво, че цял живот съм купувал книги и не съм ги чел. Все си казвах − като се пенсионирам и като няма какво да правя, една по една ще си ги чета. Ядец! Останаха си непрочетени.
− Синът ти си отиде неочаквано…
− Това е огромна дупка и при мен, и при жена ми. Да си отиде ей така, случайно. Много е страшно! И изведнъж останахме сами. В малката къщичка Бойковец, която обожавам, има една маса и едно огнище... Много е красиво. Ние цял живот живеем с надежда, че един ден, когато вече няма да мога да нацепя дърва, няма да мога да окося − има го Стоян. Сега вече изведнъж Стоян го няма. Имам цяла стена с оръжие. Мен да ме няма, има Стоян, той ще върти оръжието. А Стоян вече го няма. Стана изведнъж много празно.
− От самотата страх ли те е?
− Не. Самотата е понятие, от което се страхува и трудно го преживява неинтелигентен човек. Един образован и интелигентен човек, който има богат живот, богати душевно хора около себе си... за каква самота става дума? На мен не ми стига времето да премисля всичко, което искам да мисля. Те се изпреварват като коне на състезание нещата, които искам да ги измисля. И както Катето, внучката, казваше: „За да се отървеш от някоя мисъл, трябва да мислиш докрай. Да я хванеш и да я домислиш докрай. И тогава се отърваваш веднага.“ Аз не мога да мисля докрай, защото ме напада някаква друга мисъл.
− А мисълта за смъртта навестява ли те?
− О, разбира се. Не може човек на моите години... Аз знам, че то е близко, някъде тук. Приятелите си отиват. Отиде си Коста, отиде си Иван Андонов, Велко Кънев, много по-малък от мен. Това поколение си отива.
− Скоро правих интервю с Хачо Бояджиев за неговата 80-годишнина.
− Той ми е батко. Той е месец и нещо по-голям от мен и винаги му натяквам, че ми е батко. Хачо е страхотен.
− Но и ти си страхотен? От вас човек може само да се учи и да черпи енергия. Къде е магията?
− Нали ти казах, животът ми беше безкрайна поредица от случайности, за които аз бях готов. Можех да ги овладея. Обичам всичките си филми, но най-много обичам унгарския филм „Под краката им свири вятърът“. До него бях заснел 41 филма и още не бях решил, че това ми е работата, все още имах страшна притегателна сила да се върна в редакцията, защото обичах и да пиша. Но в този филм загрях, че това е работа за мен, че я мога, че не се подчинявам. Ролята ми беше пак с кон. И филмът ми се подчиняваше, както конят, който яздя. Можех да управлявам филма, да го навия вдясно, вляво, можех да го спусна, можех да направя каквото си искам от него. Тогава си казах: Ето къде е номерът − да владееш ситуацията. В живота е същото. И в професията. Това е най-голямото удовлетворение. Да, аз го яздех тоя живот. И го яздех здраво!
Година след този наш разговор си отиде съпругата на Джоко, любимата му Лиляна. Угасна през пролетта на 2013-а след дълга битка с рака. Джоко остана сам. Ужасно сам. Животът му натежа. С болката по загубата. И с невъзможното всекидневие.
Ходеше тъжен, умислен, докато един ден... и той угасна. У
гасна от любов. Раздели се с живота от любов. От мъка по своята Лиляна. Каубоят на българското, сръбското и унгарското кино, актьорът с най-запомнящ се глас пое към залеза в петък вечер часове преди Задушница и седмица преди да навърши 82. Тогава Бог прибира най-любимите си чеда, твърдят старите хора. Джоко почина от тумор в мозъка и бързаше, бързаше да отиде при своята любима.