210642 | 21 септ. 2018 | 22:41

Независимостта от 1908г. се счита за най-голямото постижение на цар Фердинанд. От този момент нататък решенията му се определят предимно като неудачни от много историци.

С името на цар Фердинанд се свърза една от най-светлите страници на българската история - Деня на Независимостта.

Името му обаче не е свързано само с положителни оценки.

Защо?

 Фердинанд Максимилиан Карл Леополд Мария, Принц Сакс-Кобург-Готски и Херцог Саксонски, е роден на 26 февруари 1861 г. във Виена.

Завършва виенската академия “Терезианум”, получавайки най-доброто за онова време образование.

От ранна възраст Фердинанд проявява интерес към естествената история, в частност орнитологията, ботаниката и ентомологията.

През 1879 г. заедно с брат си Август предприемат научна експедиция по поречието на р. Амазонка, откъдето се връщат с многобройни трофеи и колекции.

През 1884 г. е публикувана студия, озаглавена “Описание на птиците на Принц Фердинанд Сакс-Кобург и Гота”. Член на Германските Орнитологическо и Дендрологическо дружества.

През целия си живот продължава своите научни занимания.

През 1887 г. Фердинанд е избран за Княз на България. Благодарение на уменията си, на дипломатическия си усет и политическа мъдрост той съумява да се задържи на престола, непризнат от Великите сили.

В началото новият монарх управлява, съобразявайки се до голяма степен с политиката на министър-председателя Стефан Стамболов. По това време в икономически план България е изведена на челно място и донякъде се превръща в лидер на Балканите, въпреки критиките към вътрешната политика на страната. 

Дипломатическите способности и контакти на Фердинанд допринасят значително за взаимооотношенията между великите сили и България. През 1893г., за да създаде управляваща династия която да укрепи престола, князът сключва брак с френската благородничка Мария Луиза Бурбон-Орлеанска.

Година по-късно в новото семейство се ражда престолонаследникът Борис. Детето е кръстено в католицизъм, като по този начин Фердинанд търси признанието на Запада за легитимността на своята власт. Въпреки дръзкия ход обаче, никоя от великите сили не се наема да признае княжеската титла на владетеля. Именно тогава той осъзнава, че това може да стане единствено с подкрепата на православна Русия.

Наследникът Борис е миропомазан и като православен християнин, а броени дни след това с помощта на руснаците, османският султан припознава Фердинанд I като княз на Княжество България и генерал-губернатор на Източна Румелия.

В историята Фердинанд се разглежда като противоречива личност най-вече заради спорните постижения на управлението му. След безвъзмездното признаване на короната от страна на Османската империя през 1896г., България за кратко се превръща в „чудо“ на Балканите.

Под егидата на княза българската войска се превръща в най-силната и добре подготвена армия на полуострова. Откриват се редица важни здания, сред които Художествената академия, Духовната семинария, Държавния университет, зоологическата градина и няколко ботанически градини. Инфраструктурата е значително подобрена, а столицата София се превръща в цивилизован, развит град. Създадени са много градини и паркове, изградени са булеварди и улици, прокарани са първите трамвайни линии в Европа, направено е улично осветление и телефонна мрежа.

Бурното развитие обаче не подобрява статуса на България, която все още е васал на силната Османска империя. Това представлява пречка за бъдещите планове на княза и той търси пътища за спасяването на държавата от влиянието на Цариград и превръщането й в суверен.

Когато през 1908г. Австро-Унгария мобилизира войските си и анексира териториите на Босна и Херцеговина, Фердинанд вижда възможност да изяви дипломатическите си качества, защото това е сериозно нарушение на клаузите на Берлинския договор (договорът разкъсал Санстефанска България). Той решава да потърси международна подкрепа за признанието на своята царска титла, получава я и на 5 октомври 1908г. в църквата „Свети 40 мъченици“ е провъзгласен за цар, а България става независима държава.

Така страната прави втората си, изключително важна крачка по пътя към Обединението. Тя вече е независима във външната си политика и сама решава и отговаря за действията си.

До 1912г. цар Фердинанд се старае да бъде в добри отношения с Руската империя и Франция, като същевременно търси доброжелателството и на останалите велики сили. Независимостта от 1908г. се счита за най-голямото постижение на цар Фердинанд. От този момент нататък решенията му се определят предимно като неудачни от много историци.

След 1879г., под османска власт са останали твърде много българи в Тракия, Македония и Родопите. Тъй като бунтовете, организирани от тях са потушавани с кървава жестокост от турците, цар Фердинанд решава, че е време тези българи да бъдат върнати в България и тя да се превърне в държавата от времето на Санстефанския мирен договор.

С осъществяването на подобна мечта монархът би спечелил завинаги любовта на народа и би оглавил една държава, не само с регионално, но и със световно влияние. В последващите години е оформен съюз между балканските страни България, Гърция, Сърбия и Черна гора.

През 1912 г. избухва Първата балканска война и Фердинанд застава начело на българската войска. Постигнати са огромни победи и териториално разширение. Амбициите на царя обаче не спират дотук и той започва да се намесва пряко в решенията на щаба на войската, което надвишава неговите правомощия и възможности.

За съжаление последствията от тези действия се отразяват зле не само върху главнокомандващия. Българите стигат до позициите на Чаталджа и се намират на 30-40 километра от вражеската столица Цариград. Османците предлагат на цар Фердинанд мир, обещавайки му огромни територии и компенсации, но той неразумно ги отхвърля и заповядва настъпление. Българският щурм към Чаталджа е овладян и отблъснат.

Междувременно, между „съюзниците“ възникват спорове. В бързо оформилата се коалиция, Сърбия, Гърция и Черна гора обединяват силите си срещу българите, а в тила остава заплахата от османско нападение. Започва Междусъюзническата война. Нападната в гръб от румънците, България изнемогва. Стига се до т.нар. първа национална катастрофа, за което голяма вина има Фердинанд.

Трагичната съдба на България не приключва тук.

През 1914г. се разразява най-големият световен конфликт, Първата световна война и начело на българската войска отново застава българският монарх.

През 1915г. той присъединява България към коалицията на Централните сили (Германия, Австро-Унгария, Османската империя). Българските войни остново постигат огромни успехи на бойното поле срещу сърби, гърци, румънци, англичани, италианци, французи и руснаци. Не такава обаче е ситуацията за Централните сили. Германиия и Австро-Унгария изнемогват и войната е загубена.

Вследствие на взетата страна, България трябва да подпише позорния Ньойски договор. Страната ни търпи страховити последствия – принудена е да плаща непосилни репарации и се разделя с голяма част от важните си територии.

Българското общество е силно засегнато, а великите сили показват явно враждебното си отношение към малката страна. Случва се поредната национална катастрофа и цялата вина отново пада върху цар Фердинанд.

Той признава и приема грешката си и през 1918г. абдикира в полза на своя син – Борис III.

Въпреки успехите от края на XIX и началото на ХХ век, Фердинанд се поддава на своите мегаломански въжделения и взема поредица грешни решения. Критиките на историографите му до голяма степен са основателни.

След абдикацията си той се връща да живее в двореца Кобург. Посвещава останалата част от живота си на научни трудове.

Пътува неколкократно до Южна Америка, Източна Африка и Египет и участва в много международни научни конгреси. През 30-те и 40-те години, вече на възраст, се задържа в Европа.

Прекарва голяма част от времето си в семейни владения в Словакия, но след 1944г. с напредването на Червената армия е принуден да напусне.

Фердинанд неколкократно се опитва да посети България, но не му е позволено, дори и при раждането на неговия внук Симеон през 1937г. Смъртта си среща на 10 септември 1948 г., в едни от най-напрегнатите времена на ХХ век. На смъртния си одър той прошепва на своя адютант, генерал Петър Ганчев, думите „Кога заминаваме за България?“.

Според близките му, цар Фердинанд често повтарял, че иска да бъде погребан в любимата му България. Тленните му останки са положени в криптата на църквата „Св. Августин“ в Кобург, където остава и до днес.