20447 | 14 юни 2012 | 17:56

Този преход, който днес е модерно да бъде отричан, особено от управляващите, изпълни мечтата на едно поколение: демокрация, частна собствен

На 1 януари 2007 година България стана пълноправен член на ЕС. Хората очакваха това отдавна. И днес българите са единни в мнението си по този въпрос: Мястото на България е в Европейския съюз. Мястото ни е там, но не на последното, на което ни поставиха правителствата на Станишев и Борисов.
Ако приемем, че идеите ни за членство в ЕС се зародиха при първото ни демократично правителство на Филип Димитров, но реалната работа беше започната през 1997 г. след падането на правителството на Жан Виденов, то спокойно можем да кажем, че българският преход завърши с приемането ни в ЕС и с членството ни в НАТО. Този преход, който днес е модерно да бъде отричан, особено от управляващите, всъщност изпълни мечтата на едно поколение: демокрация, частна собственост, икономическа независимост, пазарно стопанство. Без тези предпоставки България нямаше да бъде член на Европейския съюз.

Това получиха като „наследство”

от прехода правителствата на Станишев и Борисов. Добри или лоши - служебното правителство през 1997 г., взело решението за валутния борд; правителствата на Костов и Кобургготски, подариха това на Станишев и Борисов – и двамата защитавали по време на прехода, чрез общата си партия БСП, позиции, различни от демократичните. Но всеки има право на грешки и поправки.

Какви приоритети има България след 1 януари 2007 г.? Един!

Българинът да заживее по-добре или поне добре колкото средния европеец. В практически план този приоритет има две прости измерения:
Външнополитическо - Шенген.
Вътрешнополитическо - икономически ръст.
Шенген прави всеки български гражданин равнопоставен на европееца, но за влизане в Шенген трябва да имаш правителство на място. Нито Станишев, нито Борисов можаха да спечелят доверието на Европа. Оправданията с Холандия или Финландия звучат смехотворно. Факт е, че не сме в Шенгенското пространство.
В икономически аспект всяко българско правителство трябва да има две основни цели: – постоянен темп на растеж на БВП и влизане в еврозоната. Ето това например осигуриха на народа си две поредни естонски правителства и затова страната им вече е тръгнала към истинския европейски стандарт на живот.
Какво стана у нас през това време?
Изпуснат беше моментът за влизане в еврозоната, което в същност беше възможно в началото на мандата на Станишев. Това, което Станишев не успя да овладее, беше високата инфлация, а грешната политика на „излишъка“ отчиташе нереален ръст на БВП, но все пак... ръст имаше.
Дойде Борисов, по-скоро Дянков. С объркана и неясна финансова политика. Първо щяхме да влизаме в еврозоната, шумно подкрепяни от Костов и Мартин Димитров. Първият „балансиран“ бюджет на Дянков се издъни безславно, през май 2010 г. беше актуализиран, въпреки това дефицитът беше над 4% и България влезе в мониторингова процедура за контрол на бюджетния дефицит. Това очевидно не уплаши Дянков и той славно похарчи резерва, който можеше да бъде инструмент за евентуалното въвеждане на еврото. Но има едно неписано правило, което всяка държава трябва да спазва. Не фискалната дисциплина и проверките ще вкарат България в еврозоната, а силната икономика. Днес сме толкова далеч от еврозоната, колкото е Дянков от реалната икономика.

Какво стана с българската икономика

през последните години:
2009 г. - спад с 4,5%
2010–2011 г. – 0 % растеж
2012 г. – песимистична прогноза
Всичко това можеше да бъде преодоляно. Европа знаеше каква България приема. Преговарящите бяха силни, бяха добри: Александър Божков, Владимир Кисьов, Меглена Кунева. Те осигуриха на България за първия програмен период 2007-2013 над 9 милиарда евро. Днес от управляващите чуваме различни критики по техен адрес. Но фактът, че двете ни „европейски” правителства не успяват да усвоят тези средства, доказва, че преговарящите наистина са били добри. Договорените пари, съчетани с разумна политика, подкрепяща българската икономика, са напълно достатъчни България да има един добър темп на растеж, икономиката да се развива, безработицата да намалява, общините да са добре и човекът, който живее в тях, да има по-висок стандарт.

Нито едно от тези неща не се случи в годините ни на членство в ЕС. Защо? Да започнем от най-простото: до момента България е внесла 3,6 млрд. лева в европейския бюджет. И на полугодието ни очакват още около 450 милиона. Или общо към това лято ще сме внесли близо 4 милиарда лева. Иначе казано, всеки от нас е дал около 500 лева, а вноската на едно средно семейство е между 2 и 3 хиляди лева.

По оперативните програми България разполага с 6,7 милиарда евро от ЕС. Като добавим Програмата за развитие на селските райони и Програмата за развитие на сектор рибарство, разполагаме с още 2,7 млрд. евро. Или общо за първия 6-годишен период имаме да усвояваме около 9,4 милиарда евро, или над 18 млрд. лева. До 2011 година страната ни е усвоила по оперативните програми 1,25 млрд. евро (около 2 млрд. и 400 млн. лв.) и около милиард лева по програмите за развитие на селскостопанските райони и рибарството.
За 5-те години пълноправно членство в ЕС България е финансирала ЕС с около 600 милиона лева. А като имаме предвид, че сме в предпоследната година на периода за усвояване на тези средства и практически сме усвоили по-малко от 20% от полагащите се средства – картината става тъжна. От шумно рекламираните строежи по програма „Транспорт“, сме усвоили 23% от европейските средства, а по „Околна среда“ – само 11%. Колкото и да е странно, най-голямо е усвояването по програма „Административен капацитет“, от липсата на който непрекъснато се оплакваме. Там са усвоени около 28%.

Откъде тръгна правителството

на Бойко Борисов: резерв – 8 млрд. лева, европейски фондове -18 млрд. лева, задлъжнялост – 14% от БВП –  най-слабо задлъжнялата държава в Европа след Естония и Люксембург.
От тези изходни позиции всеки разумно работещ управник трябва да дърпа нагоре. Стъпките, които трябваше да се направят:
2009 – намаляване на ДДС на 18% и бързо разплащане на държавните задължения. Това щеше да освободи оборотен капитал и да осигури инвестиционен капитал на бизнеса.
2010 – вземане на подходящ заем (примерно еврооблигации) и осигуряване на финансирането на важните проекти до осигуряването на добри процедури и бързо усвояване на еврофондовете.
2011-2012 – агресивно усвояване на еврофондовете.
През всичките тези години своевременно изплащане на земеделската субсидия. Българската компонента - още през юни, веднага след описването на земите, европейската – до края на годината.
Силно подпомагане на българското животновъдство и умерена протекционистична политика спрямо българските производители в рамките на правилата на ЕС.
Такива стъпки щяха да доведат до:
- Постоянен ръст на БВП.
- Разширяване на данъчната основа на ДДС.
- Постоянно намаляване на безработицата.
- Възможности за трайна политика на увеличаване на доходите, включително и на пенсиите.
- Увеличаване на вътрешното потребление.
- Излизане на чуждите пазари с конкурентно производство.
- Това не се случи.

Затова в докладите на ЕК ни дават

перспектива на трайна бедност

Вместо това ние се втурнахме да спасяваме „закъсалите“ страни в Европа, страни с тройно по-голям БВП на глава от населението и с много по-добър жизнен стандарт от нашия. Първи влязохме в Пакта за стабилност със средства с най-висок процент от БВП (17%) от всички европейски страни. Пактът за стабилност не е необходим на България.
Първо – ограниченията, които налага той, са въведени в България със закон през 1997 г., когато страната ни прие валутния борд.
Второ – отиваме да спасяваме страни от еврозоната, когато ние не носим никаква вина за състоянието в еврозоната. Та ние още не сме въвели еврото, но спасяваме еврото в Гърция!?
Трудно може да се намери икономически екип, който да направи толкова много грешки за толкова кратко време.
Но нека да затворим страницата на песимизма. Всичко, което не е станало до днес, може да се случи утре. Всичко, което не са направили тези хора досега, ще го направят други. България има потенциала и търпението да изчака момента, в който и ние ще живеем като европейци. Трябва да помним едно. И то да бъде веруюто на всеки управляващ. Когато си последен, си длъжен да тичаш по-бързо от другите.