23444 | 15 юни 2012 | 15:43

Почти винаги във всекидневието на най-добрите ни момичета и момчета се появява възможността за някакво лично удоволствие, което тутакси по

Те са добри момичета и момчета. Те имат красиви граждански каузи, чийто словесен израз - най-вече в интернет - лесно се саморазпалва. Те не са като мнозинството свои връстници, които отказват да притежават историческа памет (и затова живеят единствено в настоящето).

Те имат мили мечти за себе си. Но те, най-смислената част от поколението на 20-годишните, всъщност имат каузи, без да искат да бъдат ни най-малко бунтовници - и в един момент нямат нищо. Нищо?

Всеки ден ставаме свидетели как се появяват страхотни инициативи, плод на безспорна социална чувствителност и копнеж да се живее достойно, по правилата. Те бързо намират поддръжници в интернет, но натъжаващо рядко се пренасят извън него.

Непоследователността, незадълбочеността и нетрайността на гражданския интерес разраняват вродената му красота. Защото почти винаги във всекидневието на най-добрите ни момичета и момчета се появява възможността за някакво лично удоволствие, което тутакси подрива искрено положените на думи усилия. И думите остават без действия.

Проблемът обаче е, че и думите вече се обезцениха. Всеки опит на младежите да говорят задълбочено им доказва, че така надали някой ще ги чуе. А бидейки повърхностни и затова безобидни, младите получават сигурен достъп до медиите и социална видимост. Ситуацията в нашата морално опърпана среда, моралното Могилино обаче изисква бунт, а какъв ти бунт, когато най-качествените личности от поколението на 20-годишните искат да живеят с мантрата: Нека бъдем позитивни.

А това в нашия случай означава: Нека живеем по-леко, по-секси, по-еко… Защото ние сме деца от добри семейства, които вече са надвили масрафа си, и можем да си позволим и фльонгата на красивите, загрижени за обществото, приказки. Всички каузи бързо биват забравяни в полза на нови и нови групи за протест срещу, в защита на… И животът продължава.

Без реална промяна

- нито по отношение на природата, нито по отношение на държавния произвол… Но за сметка на това с леснолетливи наслади.

Опитвам се да си представя 28-годишния Ботев „позитивен“. А нашите прекрасни момичета и момчета - същите тези, от които би трябвало да черпим енергия като социални вампири, същите, в които съм влюбен и постоянно ги търся - действително не съзнават защо тъй често се проваля тяхното доброволство. Те искрено вярват в патоса си, което още по-ясно размътва средата, защото в един момент не удържат на думата си - и дори спират да виждат проблем в това. Влезте във Фейсбук и огледайте хилядите „лайквания“ и присъединявания към групи - и излезте на улицата. Усетихте разликата, нали? Диктатът на позитивността блокира бунта, поетическият фермент на гражданската критика е изфирясал и навън нищо не се е променило. Но чувството колко добри и отговорни сме, разбира се, е останало. Нали сме в безопасност - „зъбим се на тирана“ и толкова…

Такива ли са най-добрите деца на прехода? Пресметливи, но с граждански каузи в полза на собствената им изява, защото въпросните каузи са open air сцена. За тях автентичните политически дебати са безинтересни и непонятни, защото участието в тях изисква интелектуално усилие. А неспособността им да разберат абстрактни идеи се маскира с насмешливо високомерие. И зад него стои страхът им, че реалният досег със света извън няколко централни софийски улици и клубове ще ги постави под съмнение.

София беше най-красивият град на света

когато улиците бяха залети от одухотворените млади хора, протестиращи срещу правителствените машинации с шистовия газ. И после невероятната енергия спихна и отвори поле за държавната мътилка. Стана така, защото кой ги е научил да издържат на усилията, които изисква градежът на обществото. Кой ги е убедил, че без усилия няма нито интелектуална височина, нито емоционална дълбочина. Кой им е обяснил, че важни са тъкмо втората и третата крачка. Ние ли сме за пример? Възмущаваме ли се от инфантилизацията на обществото?
Бунтът изисква тотално отдаване, нещо повече - посвещение. Не словесна поза, заета от бързата литература и лицемерния лайфстайл, който няма чувствителност към чуждата история. И в който липсва нюансиране на собствената ни история, защото това ще ни извади от пазара на благовидните образи на позитивизма. А и винаги се появява някой, който с добре калкулиран възторг ще лъже младите, че щом са „позитивни“, всичко им е наред. И ще осребрява лъжата.